През всички тези години, без дори кракът му да е стъпвал в руини от времето на маите, без дори да е стоял лице в лице с образите им — с орлови носове, високи скули и полегати чела — вплетени в йероглифите, той беше един от петимата най-известни в света специалисти по епиграфия на тази изчезнала цивилизация (а може би и най-добрият, ако се вярваше на ласкателствата на съпругата му) и съвсем скоро — не тази вечер, разбира се, но може би утре, и със сигурност в други ден — след още един полет до примитивна писта за кацане и излитане на самолети и изтощителен преход през джунглата до Тикал — той щеше да осъществи мечтата на живота си, да стигне до центъра на своята вселена, до руините.
До йероглифите.
Сърцето му започна да бие още по-силно, когато самолетът кацна. Слънцето се беше скрило зад планините на запад. Мракът се сгъсти, пронизван от блясъка на светлината, която идваше от сградата на летището. Изнервен от очакване, Бартенев свали предпазния колан, взе куфарчето си и тръгна след съпругата си и останалите пътници по пътеката между седалките. Изминалата до отварянето на самолетната врата минута му се стори цяла вечност. Той се взря над главите на пътниците пред него и различи тъмните силуети на сгради. Когато той и съпругата му слязоха от стълбата и стъпиха върху пистата, Бартенев пое дълбоко разредения, сух и хладен планински въздух и почувства как тялото му се изопва от вълнение.
Още в момента обаче, когато влезе в сградата на летището и видя няколкото униформени правителствени служители, които го чакаха, той разбра че нещо не е в ред. Те изглеждаха мрачни, замислени, потиснати. Бартенев със страх си помисли, че неговото предчувствие се е оправдало и че ей сега щяха да му откажат разрешение за влизане в страната.
Вместо това един от тях — притеснен мъж с тънки устни и тъмен костюм — се отдели от групата и нервно тръгна към него.
— Професор Бартенев?
— Да.
Те говореха на испански. Силният интерес на Бартенев към Гватемала и руините на маите из цяла Мезоамерика го бяха накарали да овладее местния език, тъй като голяма част от трудовете с изследвания върху йероглифите се публикуваха на испански.
— Казвам се Хектор Гонзалес и съм от Националния археологически музей.
— Да, получих писмата ви.
Докато се ръкуваха, Бартенев забеляза как Гонзалес го насочва към правителствените служители.
— Това е моята съпруга, Елена.
— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Бартенева. През тази врата, ако обичате…
Бартенев изведнъж забеляза войници със строги лица, които държаха автомати. Той потръпна от страх при спомена за Ленинград в разгара на Студената война.
— Може би нещо не е наред? Може би не сте ми казали нещо, което трябва да знам?
— Нищо — припряно отговори Гонзалес. — Проблеми с настаняването ви. Трудности с графика. Нищо сериозно. Насам. През тази врата и надолу по коридора. Побързайте, иначе ще закъснеем.
— Ще закъснеем? — Бартенев поклати глава, докато той и съпругата му бързо вървяха по коридора. — За какво ще закъснеем? А багажът ни? Какво ще…
— Ще се погрижим за него. Багажът ви ще бъде донесен в хотела. Няма нужда да минавате през службата за емигранти и митническа проверка.
Те минаха през друга врата, излязоха навън в нощта и се озоваха на паркинга, където джип, пълен с въоръжени войници, чакаше пред черна лимузина, зад която имаше друг джип, пълен с също с въоръжени войници.
— Настоявам да ми кажете какво става! — заяви Бартенев. — Във вашите писма твърдяхте, че тук ще се чувствам като у дома си. Вместо това, аз се чувствам като затворник.
— Професор Бартенев, трябва да разберете, че обстановката в Гватемала е нестабилна. Постоянно има политически вълнения. Тези войници са тук, за да ви охраняват.
— Защо ми е…?
— Моля ви, влезте бързо в колата и ще ви обясня.
Веднага щом един от придружаващите ги затвори вратата след Бартенев, съпругата му, Гонзалес и двама други правителствени служители, той отново попита:
— Защо ми е охрана?
Лимузината, заобиколена от джиповете, потегли бързо.