Почти успях, помисли си Бюканън. Още две проверки и край.
Той застана на опашката пред митническото гише. Мексиканските власти проявяваха небрежност за много неща, но не и когато се опитваха да спрат незаконното изнасяне на древни предмети от страната.
Измореният митничар посочи към куфара на Бюканън.
— Abralo. Отворете го. — Мъжът не изглеждаше никак щастлив.
Бюканън се подчини. Мускулите го боляха ужасно.
Митничарят прерови дрехите на Бюканън, намръщи се, когато не откри нищо подозрително, после му махна с ръка да продължи.
Бюканън се придвижи напред. Още една проверка, помисли си той. Емиграционните власти. Трябва само да предам туристическата си карта и после да платя изходната такса от петнадесет долара.
И да се надявам служителят да не е получил от полицията моята скица.
Докато Бюканън се движеше напрегнат през навалицата, усети лека суматоха зад себе си. Когато се обърна, видя някакъв висок американец да си проправя път край мексиканка с три деца. Американецът имаше прошарена брада. Носеше риза на крещящи червени и жълти шарки. В ръката си държеше спортен сак и като си мърмореше под нос, продължаваше да се бута напред, предизвиквайки вълнение сред тълпата.
Вълнението се разпростираше към Бюканън. Притиснат отвсякъде, той не можеше да се отмести от пътя му. Успя само да се стегне, когато някакъв мъж бутна с лакът съседа си, който на свой ред се блъсна в Бюканън. Бюканън едва се държеше на крака и разчиташе на хората около себе си да го крепят изправен, но когато вълната от движение го застигна, той внезапно установи, че човекът пред него се беше преместил напред. Почувствал тласък в гърба, Бюканън усети как коленете му се огъват и посегна напред, за да се хвана за някого. В този момент обаче някой се блъсна в лявото му рамо. Той падна, толкова замаян, че пред погледа му бавно се въртяха неясни петна. Когато дясното му рамо се удари в бетонния под, болката, която прониза рамото му го накара да се опомни и всичко отново дойде на фокус. Потта от челото му закапа по бетона. Той почти изкрещя от удара в раната.
Опита се да стане, като се страхуваше да не привлече нечие внимание към себе си. Когато се изправи на крака и нагласи вълненото наметало върху раната си, той погледна напред и забеляза, че служителите на пункта за проверка сякаш не са се впечатлили от случилото се, съсредоточени в събирането на туристически карти и изходни такси.
Бюканън приближи пункта за проверка, като дишаше по-леко, защото не видя полицейска скица на гишето. Но в помещението беше толкова задушно, че по цялото му тяло се стичаше пот. Ризата му беше залепнала за гърдите и ръцете. Ситни капчици пот избиха по дланите му.
Той избърса лявата си ръка в панталоните, после бръкна в джоба на ризата и подаде на служителя жълтата карта и петнадесет долара за изходната такса. Служителят едва го погледна, докато поемаше картата и парите. Внезапно обаче той се вгледа в него, присви очи, намръщи се и вдигна ръка.
— Pasaporte, por favor.
Защо? — смаян се запита Бюканън. Той не сравни лицето ми със скица. По дяволите, дори не виждам скица, с която да го направи. Ако има скица, тя сигурно е в канцеларията на емиграционната служба. Но след като е огледал толкова много лица, служителят едва ли вече помни ясно скицата. Защо, дявол да го вземе, ме спира?
Бюканън подаде паспорта с лявата си ръка. Служителят го отвори, сравни снимката с лицето на Бюканън, прочете личните му данни и отново се намръщи.
— Senor Grant, venga conmigo. Елате c мен.
Бюканън се опита да си придаде вид на почтително изненадан.
— Por que? Защо? — попита той. — Нещо не е наред ли?
Служителят се намръщи още повече и посочи към дясното рамо на Бюканън. Бюканън го погледна, без да дава израз на неприятната изненада, която изпита.
Вълненото наметало беше почервеняло. Това, което му се беше сторило пот, всъщност беше кръв, която се стичаше по ръката му и капеше от пръстите. Господи, помисли си той. Сигурно шевовете са се отворили, когато паднах на рамото си.