Служителят посочи към една врата.
— Venga conmigo. Usted necesita un medico. Имате нужда от лекар.
— Es nada. No es importante — каза Бюканън. — Няма нищо. Леко нараняване. Трябва да си сменя превръзката. Ще я оправя в тоалетната и ще успея да се кача на самолета.
Служителят сложи дясната си ръка върху кобура на пистолета и повтори, този път строго:
— Веднага елате с мен.
Бюканън се подчини и тръгна със служителя към вратата, като се опитваше да изглежда спокоен, сякаш да тече кръв от рамото му беше нещо съвсем нормално. Не хранеше никаква надежда, че ще успее да избяга, сигурен, че ще го спрат преди да се промъкне през тълпата и да стигне до изхода на сградата. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да се измъкне с някакво правдоподобно обяснение, но се съмняваше, че това, което се мъчеше да съчини в момента, щеше да задоволи служителя, след като той видеше раната на рамото му. Щеше да има въпроси. Много въпроси. И може би дотогава полицейската скица щеше да пристигне, ако вече не разполагаха с нея. Определено нямаше да излети за Маями със самолета в един без десет.
Бях толкова близо, помисли си той.
За разлика от Съединените щати, където се приема, че заподозреният е невинен до доказване на вината му, законите на Мексико се основават на Наполеоновия кодекс, в който заподозреният е виновен до доказване на невинността му. Никой не предупреждава арестуваните, че имат право да мълчат, нито пък че ако нямат пари, ще им бъде осигурена безплатна защита. Няма неприкосновеност на личността, няма бързо съдопроизводство. В Мексико тези понятия са направо смешни. Арестуваният няма никакви права.
Бюканън се намираше в плесенясала, гъмжаща от въшки, с течащ таван и изронена бетонна мазилка килия, дълга шест метра и широка четири, заедно с още двадесет затворника с мръсни дрехи. Това очевидно беше изолаторът за джебчии и пияници. За да не се блъсне в някой от съкилийниците си и даде повод за кавга, Бюканън стоеше на едно място, облегнал гръб на стената. Докато останалите бяха заели всяко свободно място по пода и спяха върху мръсна слама, той дремеше, опрял гръб на стената, обронил глава върху коленете си. Чакаше до последния възможен момент, преди да използва дупката в ъгъла, която служеше за тоалетна. През повечето време, въпреки че му се виеше свят, той се опитваше да остане нащрек, за да не го нападнат. Като единствен yanqi, той представляваше естествена мишена и въпреки че бяха взели часовника и портфейла му, дрехите, и особено обувките му, бяха по-хубави от тези на останалите затворници и те трудно можеха да устоят на изкушението.
Всъщност, Бюканън прекарваше по-голямата част от времето извън килията, а ударите идваха не от съкилийниците му, а от надзирателите. Докато го съпровождаха от килията до стаята за разпити те го бутаха, спъваха и блъскаха по стълбите. По време на разпитите го мушкаха с палките си и го биеха с гумени маркучи винаги на такива места, където дрехите щяха да скрият синините, никога по лицето или главата. Защо разпитващите го толкова се стараеха да прикрият следите от побоите, Бюканън не можеше да си обясни. Сигурно защото беше американски поданик и опасенията от евентуални политически последици ги караха да проявяват известна сдържаност. Въпреки това успяха да наранят главата му, когато тя се удари в бетонния под след като събориха дървения стол, за който го бяха завързали. От болката, която се прибави към онази от раната в главата, получена след сблъсъка с лодката, докато плуваше през канала в Канкун, му прилоша и с тревога установи, че е започнал да вижда предметите и хората двойни. Ако лекарят в затвора в Мерида не беше зашил отново раната на рамото му и не беше го превързал, той сигурно щеше да умре от инфекция и загуба на кръв, въпреки че му бяха осигурили лекар не от състрадание, а просто поради практическата причина, че един мъртвец не би могъл да отговаря на въпроси. Бюканън се беше сблъсквал с подобна логика и преди и знаеше, че ако разпитващите получеха отговорите, които им трябваха, те нямаше повече да чувстват нужда да му осигуряват лечение.
Това беше една от причините — най-маловажната — за отказа му да каже на разпитващите го това, което искаха. Главната причина разбира се беше, че да признае, означаваше да наруши типичното за професионалист поведение в подобна ситуация. Първо, разпитващите го използваха първобитни, насилствени методи, на които беше по-лесно да издържи отколкото на умелото използване на изтезания с ток, комбинирани с премахващи задръжките опиати от рода на натриев амитал. Второ, защото заради вече влошеното си състояние от раните в главата и рамото той бързо губеше съзнание по време на изтезанията, като по този начин тялото му си осигуряваше нещо подобно на естествена упойка.