Следователят вдигна паспорта на Бюканън и повтори презрително:
— Виктор Грант.
— Да.
— Дори снимката в паспорта ти прилича на тази скица.
— Скицата нищо не струва — каза Бюканън. — Сякаш е нарисувана от някое десетгодишно дете.
Следователят потупа с маркуча по превръзката върху раната на рамото на Бюканън.
— С какво се занимаваш?
Като премигна, Бюканън му разказа легендата си. Следователят започна да удря по-силно по раната.
— И какво правеше в Мексико?
Бюканън премигна още по-силно и му каза името на клиента, при когото се предполагаше, че беше дошъл тук. Почувства как раната под превръзката започва да се подува. Всеки път, когато следователят я удряше, болезненото напрежение нарастваше, сякаш можеше да се пръсне.
— В такъв случай излиза, че си дошъл тук по работа, а не за собствено удоволствие?
— Винаги е удоволствие човек да бъде в Мексико, нали така? — Бюканън извърна очи към гуменият маркуч, с който следователят беше започнал още по-силно да удря по раната му. Съзнанието му беше започнало да се замъглява от болка. Скоро щеше да припадне.
— Защо тогава нямаш бизнес виза?
Бюканън усети в устата си вкус на стомашна киселина.
— Защото едва няколко дни предварително научих, че клиентът ми иска да дойда тук. Получаването на бизнес виза отнема време, затова си извадих туристическа карта. Става много по-лесно.
Следователят навря края на маркуча под брадичката на Бюканън.
— Влязъл си нелегално в Мексико. — Той се взря изпитателно в очите на Бюканън и свали маркуча, за да може да му отговори.
Гласът на Бюканън беше надебелял от отока в гърлото му, причинен от маркуча.
— Първо ме обвинявате, че съм убил трима мъже. — Ставаше му все по-трудно да диша. — Сега ме обвинявате, че не съм успял да си извадя бизнес виза. Какво ще бъде следващото обвинение? Може би ще ме обвините, че съм се изпикал на пода? Защото точно това ще трябва да направя, ако не ми позволите скоро да използвам тоалетна.
Мъжът зад Бюканън отново сграбчи косата му. Очите му се насълзиха.
— Ти изглежда си мислиш, че това не е сериозно.
— Не е вярно. Честна дума, мисля, че е много сериозно.
— Но изглежда не те е страх?
— О, страх ме е. Всъщност, направо съм ужасен.
Следователят доволно изръмжа.
— Но тъй като не съм направил това, което твърдите, съм и вбесен. — Бюканън се насили да продължи. — Дойде ми до гуша. — Произнасяше с усилие всяка дума. — Искам да се срещна с адвокат.
Следователят го изгледа недоверчиво, после прихна гръмогласно, при което огромният му корем се разтресе.
— Адвокат?
Надзирателят зад Бюканън също се разсмя.
— Un jurisconsulto? — презрително попита следователят. — Que tu necesitas esta un sacerdote. — Той стовари маркуча върху пищялите на Бюканън. — Какво мислиш за това?
— Повтарям ви, почти не разбирам испански.
— Казах ти, че не ти трябва адвокат, трябва ти свещеник. Защото единственото, което ще ти помогне сега, Виктор Грант, са молитви.
— Аз съм американски поданик. Имам право на… — Бюканън не можеше да се сдържа. Пикочният му мехур беше надут до пръсване. Трябваше да се облекчи.
Докато уринираше в панталоните си, той усети как горещата течност се стича върху седалката надолу и започва да капе по пода.
— Cochino! Свиня! — Следователят стовари маркуча върху раненото му рамо.
Всеки момент, помисли си Бюканън. Мили Боже, нека да припадна.
Следователят сграбчи ризата на Бюканън и го дръпна напред. Столът се прекатури и той падна на пода.
Лицето му се удари в бетона. Чу следователя да крещи на някого на испански да донесе парцали, да накара грингото да си почисти мръсотията. Но Бюканън се съмняваше, че ще бъде в съзнание. Все пак, въпреки че погледът му се замъгли, той успя с неприятна изненада да забележи, че урината му е обагрена в червено. Спукали са нещо в мен. Пикая кръв, помисли си той.
— Знаеш ли какво мисля, гринго? — попита следователят.
Бюканън не беше в състояние да отговори.
— Мисля, че си забъркан с наркотици. Мисля, че ти и мъжете, които си убил, сте се скарали за пари от наркотици. Мисля…
Гласът на следователя заглъхна като ехо.
Бюканън припадна.
Откри че отново седи. Все още беше завързан за стола. Трябваше му известно време, за да фокусира погледа си и умът му да заработи. Болката определено помагаше да мобилизира съзнанието си. Нямаше начин да разбере колко време беше прекарал в безсъзнание. Стаята беше без прозорци. Дебелият следовател носеше същата мокра от пот униформа, но Бюканън забеляза, че по пода не беше останала и следа от обагрената с кръв урина. Нямаше дори влажно петно. Сигурно е минало доста време, заключи той. После забеляза нещо друго — панталоните му все още бяха мокри. Дявол да го вземе, те просто са ме преместили в друга стая. Опитват се да ме объркат.