— Както ви казах, политика. В продължение на дълги години Гватемала беше управлявана от десни екстремисти — Гонзалес смутено погледна към правителствените служители, сякаш подозираше, че няма да одобрят начина, по който говори. — Наскоро на власт дойдоха умерените. Точно новото правителство възобнови дипломатическите отношения с вашата страна. Това също обяснява защо бяхте поканен тук. Посещението на руски академик е още едно потвърждение за добронамереността на гватемалското правителство към вашата страна. Вие се оказахте идеалният човек, който можеше да бъде поканен, защото не сте политик и защото познанията ви са свързани с историята на Гватемала.
— Начинът, по който говорите — Бартенев се поколеба, — ме кара да мисля, че работите не толкова за Националния археологически музей, колкото за правителството. Как е името на династията, управлявала Тикал?
Гонзалес не отговори.
— През кой век Тикал е достигнал зенита на своята мощ?
Гонзалес само поклати глава. Бартенев изсумтя презрително.
— Вие сте в опасност — каза Гонзалес.
— Не ви разбирам.
— Десните екстремисти не одобряват вашето посещение — напрегнато започна да обяснява Гонзалес. — Въпреки провала на комунизма в Русия, тези екстремисти смятат посещението ви за начало на разлагащо влияние, което ще превърне страната ни в марксистка. За да задържи властта, предишното правителство използваше ескадрони на смъртта. Тези ескадрони на смъртта все още съществуват. Получихме заплахи за живота ви.
Бартенев се взря в него. Беше изпълнен с отчаяние. Съпругата му го попита какво казва Гонзалес. Благодарен, че тя не разбира испански, той й обясни, че някой бил забравил да направи резервация за тях в хотела, че домакинът им е притеснен от този пропуск и че грешката ще бъде поправена.
Той изгледа намръщено Гонзалес.
— Какво искате де ми кажете? Че трябва да си замина? Отказвам. О, ще изпратя съпругата си, за да не я излагам на опасност. Но не съм изминал целия този път, за да си замина, преди да съм видял мечтата си. Аз съм твърде стар. Такава възможност вероятно няма да ми се отдаде повече. А съм много близо. Ще извървя останалата част от пътя.
— Не ви молим да си заминете — отговори Гонзалес. — В политическо отношение това ще бъде също така пагубно, както ако някой се опита да ви убие.
Бартенев почувства как кръвта му се отдръпва от лицето.
— Но трябва изключително много да внимаваме. Да бъдем предпазливи. Молим ви да не се появявате на публични места в града. Хотелът ви ще бъде охраняван. Ще ви откараме до Тикал колкото се може по-скоро. А после ви молим, след известно време — ден, или най-много два — да се престорите на болен и да се върнете у дома.
— Ден? — Бартенев с мъка си пое дъх. — Може би два? Толкова малко време след толкова много години в очакване на…
— Професор Бартенев, налага се да се съобразяваме с политическата действителност.
Политика, помисли си Бартенев и му се поиска да изругае. Но също като Гонзалес, той беше свикнал да се съобразява с противната действителност и анализира проблема с отчаяна бързина. Намираше се извън Русия и беше свободен да пътува където пожелае — това беше най-важното. Имаше много други руини от времето на маите. Паленке в Мексико, например. Снимките, които беше виждал оттам, неизменно го привличаха. Разбира се, това не беше Тикал. Не криеше емоционалното и професионално привличане, което имаше за него Тикал, но пък мястото беше достъпно. Съпругата му можеше да дойде с него. Там щяха да бъдат в безопасност. Дори и правителството на Гватемала да откажеше да плати за допълнителните разноски, това нямаше да има значение, защото Бартенев имаше таен източник на средства, за който не беше казвал дори на съпругата си.
Всъщност, запазването на тайна беше едно от условията на деловото споразумение с добре облечения, русокос американец, който го беше посетил в кабинета му в Санкт Петербургския университет. Американецът му беше показал няколко снимки на глифи от времето на Майте и беше попитал на перфектен руски каква сума би поискал Бартенев, за да преведе глифите и да запази тази поръчка в тайна.
— Ако глифите са интересни, няма да ви струва нищо — беше отговорил Бартенев, впечатлен от факта колко добре чужденецът владееше руски.
Но американецът беше настоял да му плати. Всъщност, хонорарът който му беше предложил, се оказа невероятно щедър — петдесет хиляди долара.
— За да съм сигурен, че ще запазите всичко в тайна — беше казал той. — Част от тях съм обменил в рубли.
Той подаде на Бартенев сума в руска валута, съответстваща на десет хиляди долара. Остатъкът, обясни американецът, щеше да бъде внесен по сметка в швейцарска банка. Може би някой ден Бартенев щеше да бъде в състояние да пътува свободно. В този случай лесно можеше да изтегли парите. Ако това не можеше да стане, той щеше да уреди куриери да му носят в Санкт Петербург определени суми, които нямаше да бъдат толкова големи, че да привлекат вниманието на властите и да ги накарат да започнат да задават въпроси за техния произход.