— Трябва да издържа — каза Бюканън. Той се страхуваше, че полицията в Канкун все още разследва Ед Потър. В края на краищата щяха да открият кантората и апартамента му. Щяха да намерят хора, виждали Ед Потър, които щяха да се съгласят, че полицейската скица прилича на него. Някой полицай можеше да реши да провери показанията на Големия Боб Бейли и да накара тези хора да видят Виктор Грант.
Трябваше да се измъкне от Мексико.
— Ще се обадя на летището и ще проверя дали мога да ви запазя място за следващия полет — каза Уудфийлд.
— Добре. — Бюканън по навик огледа улицата, пешеходците, преминаващите край тях автомобили. За миг застина, когато забеляза някаква жена сред навалицата на тротоара зад Уудфийлд. Беше американка. Около тридесетгодишна. Червенокоса. Привлекателна. Висока. С хубава фигура. Беше облечена с бежови панталони и жълта блуза. Но това, което привлече вниманието на Бюканън към нея не беше нейната националност, цвета на косата й или правилните й черти. Всъщност той не успя добре да разгледа лицето й. Защото жената беше вдигнала пред него фотоапарат. Тя стоеше до бордюра, неподвижна сред тълпата от мексиканци, които се движеха край нея, и го снимаше.
— Почакайте малко — каза Бюканън на Уудфийлд.
Той се отправи към нея, но щом го видя да приближава, тя свали фотоапарата, обърна се и бързо се отдалечи, като изчезна зад ъгъла. От горещината главоболието на Бюканън се усили. Раната му сякаш напираше да се пръсне. Зави му се свят.
— Какво има? — попита Уудфийлд.
Бюканън не отговори.
— Останах с впечатление, че се каните да идете някъде — каза Уудфийлд.
Бюканън погледна намръщено към ъгъла, после пое към колата.
— Да, с вас — той отвори предната врата. — Побързайте. Намерете телефон. Запазете ми място за полет до Маями.
През целия път до летището Бюканън си мислеше за червенокосата жена. Защо го снимаше? Каква беше тя? Обикновена туристка, която снимаше някоя живописна сграда, а той неочаквано се беше озовал на заден план в кадъра? Може би. Но ако беше така, защо тя се отдалечи, когато той тръгна към нея? Случайно съвпадение? Бюканън не можеше да си позволи да приеме това обяснение. Твърде много неща се бяха объркали. И нищо никога не беше съвсем просто. Винаги имаше някое по-дълбоко ниво. В такъв случай, ако не беше туристка, каква точно беше? — запита се той. Защо ме снимаше? Липсата на отговор го разтревожи не по-малко от плашещите изводи. Оставаше му само една утеха. Поне беше успял добре да разгледа лицето й, когато свали фотоапарата и се обърна, за да се отдалечи.
И щеше да го запомни.
Акапулко, Мексико
Измежду многобройните яхти в прочутия залив на курорта само една привличаше вниманието на Естебан Делгадо. Тя беше ослепително бяла на фона на искрящите синьо-зелени води на Тихия океан. Дължината й беше приблизително шестдесет метра, прецени той, като използваше познатите ориентири. Имаше три палуби, а върху най-горната площадка беше кацнал хеликоптер. Яхтата беше построена така, че палубите се извиваха като ловджийски нож към върха на носа. Зад палубите, при кърмата, голямата площадка, предназначена за слънчеви бани и разположена така, че да позволява на воайорите незабелязани да се наслаждават на гледката от горните прозорци, му беше до болка позната. Ако Делгадо не знаеше със сигурност, ако неговият сътрудник не му беше съобщил преди по-малко от час потвърдената информация, Делгадо би могъл да се закълне, че красивата яхта не просто прилича на причината за безсънните му нощи и разяждания от язва стомах, а наистина е точно онази яхта, собственост на неговия враг, който играеше главна роля в кошмарите му. Нямаше значение, че тази яхта се казва „Фул Хаус“, а името на другата, от която се страхуваше, беше „Посейдон“, защото Делгадо се чувстваше до такава степен заплашен, че беше стигнал до онзи стадий на параноя, при който лесно би могъл да приеме, че името на яхтата е било променено, за да го изненада неприятно. Но сътрудникът на Делгадо изрично го беше уверил, че днес на обед „Посейдон“, с неговия враг на борда, е отплавала от Вирджинските острови за Маями.
Въпреки това Делгадо продължи да се взира през високия от пода до тавана прозорец на своята голяма къща. Той не обръщаше никакво внимание на музиката, смеха и движението на хората, които се веселяха край басейна на терасата под него. Не обръщаше внимание на жените, толкова много красиви жени. Не обръщаше внимание на отрупаните с цвят храсти и дървета, които обграждаха скъпите розови летни къщи, подобни на неговата, накацали по склона под него. Погледът му беше вперен отвъд крайбрежния булевард „Мигел Алеман“, който се простираше по периферията на залива, отвъд луксозните хотели и обширния плаж. Мислите му бяха насочени единствено към яхтата. Яхтата и другата яхта, на която приличаше, и тайната, която врагът на Делгадо използваше, за да го държи в подчинение.