— Не виждам как радостта от гледката може да ме накара да променя мнението си…
Делгадо го прекъсна:
— Можем да продължим разговора по-късно.
Той даде знак с ръка на Гереро да стане, съпроводи го до вратата, отвори я и каза на един от охранителите:
— Придружете професор Гереро из имението. Покажете му градината. Заведете го на приема при басейна. Погрижете се да получи всичко, от което се нуждае. Професоре — Делгадо му подаде ръка, — ще се присъединя към вас след час.
Преди Гереро да успее да отговори, Делгадо го избута от стаята и затвори вратата.
Усмивката му веднага се стопи. Лицето му стана мрачно. Той протегна ръка към телефона на бара. Беше направил всичко възможно. Беше опитал да реши проблема внимателно, дипломатично. Без да обиди или наругае професора. Беше предложил всевъзможни подкупи. Напразно. Много добре, в такъв случай се налагаше да прибегне до други методи. Ако професор Гереро откажеше да сътрудничи, щеше да установи, че вече не е директор на Националния Институт за Археология и История. Новият директор, когото Делгадо беше избрал и който му беше задължен за различни услуги, щеше без проблем да разреши на екипа от археолози на Алистър Дръмонд да продължи разкопките на новооткритите руини от епохата на маите. Делгадо беше сигурен, че новият директор ще му се подчинява безпрекословно, защото именно това подчинение щеше да бъде условие за неговото назначаване. А ако професор Гереро продължеше да му създава неприятности, ако се опиташе да направи политически скандал, щеше да загине при трагична катастрофа, а шофьорът щеше да избяга.
Как беше възможно един образован човек да бъде толкова глупав? — гневно се запита Делгадо, докато вдигаше слушалката. Той обаче не успя да набере номера, защото една от лампичките на конзолата на телефонната централа започна да мига, което показваше, че го търсят на един от останалите номера. Обикновено Делгадо щеше да изчака някой от прислужниците да отговори от един от многобройните телефони в имението, но точно тази линия служеше за поверителни разговори и не беше свързана към друг апарат. Малцина бяха онези, които знаеха, че могат директно да се свържат с него на този номер. Той беше известен само на няколко специални сътрудници, които имаха указания да го използват единствено в случай на нещо много важно.
При създалите се обстоятелства Делгадо се сещаше само за едно такова и веднага побърза да натисне бутона над мигащата лампичка.
— Стрела — каза той, като използва кодовата дума, която го идентифицираше. — Какво има?
Сред шума на статичните смущения дрезгав глас, който принадлежеше на един от доверените помощници на Делгадо, отговори:
— Трепет. Става дума за жената.
Делгадо почувства как гърдите му се стягат.
— Чист ли е телефона, от който се обаждаш?
— Иначе нямаше да го използвам.
Всеки ден телефонната система на Делгадо биваше проверявана за евентуално подслушване, а имението претърсвано за електронни устройства със същата цел. Освен това до телефона имаше малък монитор, който показваше напрежението по линията. Ако той отчетеше промяна в напрежението, това щеше да означава, че някой се е включил в линията след като телефонната система е била проверена.
— Какво става с жената? — напрегнато попита Делгадо.
— Мисля, че Дръмонд вече не я контролира. Охраната й е свалена.
— За Бога, говори по-ясно. Нищо не разбирам.
— Казахте ни да я наблюдаваме. Но не можем да припарим близо до нея, защото хората на Дръмонд не я изпускат от очи. Един от тях, облечен като бездомник, седи в кашон и наблюдава задния вход на сградата. Няколко продавачи на сандвичи, фланелки и чадъри държат под око входа на парка, който се намира от другата страна на улицата. Нощно време ги сменят други хора, които са дегизирани като скитници. Дръмонд плаща на портиера на сградата. Портиерът има помощник, който го замества, ако се наложи да отсъства за известно време. Прислугата на жената също работи за Дръмонд.
— Това вече ми е известно — каза Делгадо. — Защо…?
— Те вече не дежурят.
Делгадо рязко въздъхна.
— Отначало си помислихме, че Дръмонд е уредил друго наблюдение — продължи помощникът му. — Но се оказа, че грешим. Портиерът вече няма помощник. Тази сутрин прислужниците на жената излязоха от сградата и повече не се върнаха. Никой не смени наблюдаващите пред входа на парка.
Въпреки че се намираше до самият климатик, Делгадо беше мокър от пот. Рязкото противоречие между натрапващите се изводи го накара да се почувства като парализиран.