След това първо посещение американецът беше идвал още два пъти, като носеше още снимки на глифи срещу същото заплащане. До този момент парите не се бяха оказали толкова важни за Бартенев, колкото вълнуващото, макар и озадачаващо послание (като гатанка в шифър), което криеха глифите.
Но сега парите бяха много важни и той решително възнамеряваше да се възползва докрай от тях.
— Да — каза Бартенев на Гонзалес. — Политическата действителност. Ще си тръгна когато поискате и когато съм послужил на целите ви.
Гонзалес сякаш си отдъхна. Но само за момент. Лимузината рязко спря пред някакъв хотел, чиято конструкция от стомана и стъкло рязко контрастираше с типичната за Латинска Америка архитектура. Войниците бързо съпроводиха Бартенев и съпругата му до асансьора във фоайето, който ги отведе на дванадесетия етаж. Гонзалес се качи с тях, а един от правителствените служители отиде на регистратурата и започна да говори нещо със служителя.
Телефонът звънеше, докато Гонзалес отключваше вратата. После запали лампата и въведе Бартенев и съпругата му в апартамента. Всъщност, телефоните бяха два — един върху масичка до дивана и друг върху бар-плота.
Гонзалес заключи вратата след тях. Телефонът продължаваше да звъни. Когато Бартенев се отправи към този, който се намираше до дивана, Гонзалес каза:
— Не, оставете на мен да отговоря.
Той избра по-близкия апарат, този на бар-плота.
— Ало — Гонзалес запали лампата до него. — Защо искате да говорите с него? — Той погледна към Бартенев. — Един момент.
Гонзалес постави ръка върху слушалката.
— Някакъв мъж твърди, че е журналист. Може би няма да е лошо да дадете интервю. Популярността няма да ви навреди. Ще слушам по този телефон, докато говорите по другия.
Бартенев се извърна към телефона върху масичката до дивана.
— Ало — каза той. Сянката му се открои върху прозореца.
— Върви по дяволите, проклет руснак!
Стъклото с трясък се счупи. Съпругата на Бартенев изпищя. Бартенев остана безмълвен. Куршумът, който се заби в главата му, го уби на място, излетя през тила му и опръска с кръв летящите във всички посоки парчета стъкло.
Хюстън, Тексас
Течеше вторият ден от мисията на космическата совалка „Атлантис“. След успешното изстрелване всички системи функционираха нормално и Албърт Делани се чувстваше отегчен. Искаше му се нещо да се случи, каквото и да е, което да наруши скучното еднообразие на полета. Не че му се щеше да е непременно нещо вълнуващо — защото свързваше тази дума с кризисна ситуация. Последното нещо, което НАСА желаеше, беше още един провал и черното петно върху репутацията й, което щеше да го последва. В никакъв случай не трябваше да се допуска нова злополука, като тази с „Чалънджър“. Още една подобна и НАСА вероятно щеше да бъде закрита, което означаваше Албърт Делани да остане без работа, а Албърт Делани предпочиташе да скучае всеки ден пред перспективата да бъде безработен. И все пак, ако някой му беше казал при постъпването в НАСА, че ентусиазмът му за, както той предполагаше, една блестяща кариера твърде скоро ще бъде заменен от отегчение, той нямаше да му повярва. Причината за това беше, че НАСА толкова често правеше проверки на всеки детайл от полетите, толкова често извършваше изпитание след изпитание, толкова често проверяваше променливите величини, опитвайки да се застрахова срещу всички непредвидени случайности, че когато дойдеше време за изстрелване, в това събитие нямаше нищо интересно.
Не, Албърт Делани не желаеше излишни вълнения, но определено не би имал нищо против някоя приятна изненада от време на време.
Среден на ръст и тегло, мъж с най-обикновени черти, стигнал онази точка от живота си, когато вече не беше млад, но все още не можеше да се причисли към хората на средна възраст, той беше установил, че се чувства все по-недоволен и все по-неудовлетворен. Животът му беше съвсем обикновен. Предсказуем. Все още не беше далеч от онзи момент, когато щеше да се изкуши да изневери на жена си. Въпреки това, той се страхуваше, че онова, което Торо наричаше „тихо отчаяние“ може да го накара да извърши нещо глупаво, нещо, което щеше да му причини много повече вълнения, отколкото един провал на брака би му поднесъл. И все пак, ако не намереше някаква цел, нещо, което да го заинтересува, той не знаеше дали би могъл повече да се осланя на здравия си разум.