Стоя на прага, мъча се да се овладея. А някъде в гърдите ми трака студен метроном.
Засада — или всичко е наред?
Полицейският участък е срещу хотела. Няма да им отнеме повече от минута или две.
В коридора е все така тихо и пусто. Никакви служители на реда. Хакнатата парола върши работа почти две години. Гледай ти… Добре се е потрудил Маниака.
Трябва само да вляза.
И изведнъж разбирам, че не мога, нямам сили да го сторя.
Да вляза тук е същото като да отворя стар фотоалбум или да заредя във видеото полузабравена касета. Това е минало. Мъртво. Погребано, оплакано, забравено.
Никога не се връщай по следите си. Там те чакат само сенки.
Дълбината дарява тази възможност с необичайна лекота. По-сигурно и впечатляващо е от снимките и видеото. От миналото винаги те дели само една крачка. Стига да пожелаеш, възкръсва.
Обаче само на Бога е позволено да вдига мъртъвците от гробовете.
Притварям вратата, внимателно, предпазливо, сякаш се страхувам да не събудя някой, който спи в празната хотелска стая. Ключалката се заключва с разочаровано щракване. От моята стая ме делят двайсет крачки, но аз нямам сили да направя дори една-единствена.
Дълбина-дълбина, а защо не вървиш на…
Свалих шлема, окачих го на специално монтираната навремето кукичка на стената. Промърморих:
— Компютър, изход.
Така, редно е да се преоблека… Не е учтиво да посрещам гостите по виртуален гащеризон, който би отивал най-много на някой чалнат професор от холивудски филм. Разсъблякох се по гащета, грижливо сгънах гащеризона и го наместих на перваза до бюрото с компютъра. Надникнах в гостната — масата вече беше сервирана. Ослушах се — в кухнята беше тихо. Подвикнах:
— Вики?
— В спалнята съм… Вече си тук?
Нехаейки за престореното учудване в гласа й, влязох в спалнята. Вики се преобличаше.
— Закопчай ми ципа…
Помогнах й да закопчае роклята. Вики наистина се бе поразкрасила. Дори си беше накъдрила.
— Много ли се забавих там? — попитах тихо аз. Зарових лице в косите й. Тя сви рамене.
— Не много. Към четирийсет минути.
— Извинявай. Стори ми се, че е минал не повече от четвърт час.
— Нищо, очаквах да се върнеш по-късно.
Продължавах да стоя с ръце на раменете й.
Кога всичко между нас рухна? Кога се превърна в минало — където можеш да надникнеш, но не и да се върнеш?
Не знам. Не мога да разбера. Не го забелязах — оттам, от дълбината…
Най-жалкото е, че поне външно нищо не се е променило. Нито за пред хората, нито когато сме двамата насаме. Не се караме, не трошим чинии, не се разправяме заради пари, семейните задължения, пиенето, гостуванията на майката на Вики или на моите приятели.
Всичко е прекрасно. Деветдесет процента от семействата могат да ни завидят.
И е невъзможно да се определи с думи онова, което е изчезнало.
— Искаше нещо да ми кажеш ли? — без да се обръща, пита Вики.
Забавих се за секунда:
— Обичам те.
— Аз също те обичам — много. Как мислиш, дали да не си сложа обеците?
— Сложи ги… — Дори не разбирам кое е водещото в нейната фраза — дали е измъкване в отговор на празните ми и ненужни думи, или знак за взаимност… този чифт обеци с жълти топази са й подарени от мен преди сватбата.
— А дали ще се връзват със синьото?
— Мисля, че да.
— Добре… А ти сложи сивите джинси и карираната риза, подаръка на мама. Много ти отива.
Вики се изплъзна от дланите ми леко и непринудено. Още секунда прегръщах въздуха, после отворих гардероба. Джинсите бяха чисто нови, прехапах със зъби пластмасовата нишка с етикета.
— А ножиците още ли не са измислени? — упрекна ме Вики.
— Не. Мързеливците предпочитат да действат със зъби, вместо с ножове и ножици.
В антрето издрънча звънецът.
— Хайде побързай, аз ще отворя. — Вики се втурна към антрето, като преди да излезе от стаята ми подметна: — И си смени чорапите, да не забравиш…
— И си измий ушите… — прошепнах аз, нахлузвайки прекалено изопнатите, още неразносени джинси. Къде е тая дяволска риза? Не я харесвам, но ако не я сложа, това ще е обида за тъщата, а значи и за Вики…
Всяка постъпка, независимо от какво е предизвикана, повлича след себе си цяла верига от последици. А какви ще са те, изобщо не зависи от самата постъпка, а само от отношението към теб.
— Благодаря, Андрей… — долетя от антрето.
Закопчах ризата. Като че ли наистина ми отива, само дето доста ме стяга яката.
Последвалата реплика на Андрей Недосилов прозвуча едва доловимо. Той винаги говори тихо и с кадифен глас.