— За удобство при виртуалното придвижване — спокойно отвърна Андрей.
— Да, ама не! Просто докато човек пътуваше с такси из виртуалния свят, машината му бързо зареждаше данните за мястото, където трябва да пристигне. И сега става същото, но доста по-бързо. А преди из Дийптаун се пътуваше бавно и колкото бяха по-лоши компютърът и телефонната линия, толкова по-дълго траеше придвижването от една до друга точка…
— Много интересно — кимна Недосилов. — Ще го имам предвид, благодаря. Но по принцип не си прав.
— Защо?
— Ами защото си в плен на мита, Леонид! Прекалено си романтичен, не ми се сърди. Романтиката си е нещо чудесно даже! Разбира се, дайвърите са съществували. Като мит. Като елемент от населената среда. Като символ. А донякъде дори и физически — като добре сработена група хакери. Но само толкова. Да анализираме, например, най-известните легенди за дайвърите. Създадените в края на началния период на усвояването на виртуалността, в златната ера на виртуалното митотворчество. Легендата за моста от конски косъм и вълшебната ябълка на Ал-Кабар, легендата за Неудачника, легендата за „Лабиринт на Смъртта“…
— Легенди ли? — попитах тъпо аз.
— Момчета!
И двамата едновременно погледнахме Вики.
— Не се карайте, а? — Тя сложи пред нас чиниите. — По-добре похапнете преди следващата чашка. А ти, Льоня, ми сипи водка.
— Нали искаше да пиеш ликьор? — троснах й се аз.
— Размислих.
Погледнахме се в очите.
Тя беше чула всичко. Или почти всичко. И разбира какво изпитвам сега.
Това ние го разбираме.
Въпреки всичко.
— Благодаря, Вики — казах. — Не ми се пие водка сам.
Дори успяхме да опразним чашите си, преди да се позвъни на вратата.
Наближаваше единайсет и аз стоях на балкона с Вася и Володя, младите аспиранти на Недосилов. С пълна чаша в ръка, с бръмчаща глава и с пустота в душата.
— И така, какво имаме като резултат? — долиташе от гостната гласът на Недосилов. — Както се убедихме, неквалифицираните програмисти на развлекателния център „Лабиринт на Смъртта“ са допуснали срив на сървъра. Евентуалното признаване на грешката би довело до наказание. И тогава се ражда версията, че за всичко е виновен някакъв дайвър. Ако разгледаме останалите митове, ще установим, че в основата на всички лежат некомпетентността, непрофесионализмът и самонадеяността. През средновековието е било по-лесно да се посочат като причина за епидемиите злите вещерски магии, а не потоците фекалии, заливащи улиците на градовете. В наше време изкупителни жертви са несъществуващите дайвъри…
Дълбоко всмукнах от цигарата, изпросена от Володя. Пуша рядко, но сега ми се пушеше.
Момчетата до мен жадно попиваха гласа на шефа си. Правилно постъпвате, скоро ще станете кандидати на науките. Ще срутите всички митове, ще възстановите справедливостта, ще сложите здрава база под нестабилната надстройка.
— А защо именно дайвъри, а не хакери? — попита Вики. Тя вече половин час седеше с чашата си пред Недосилов, слушайки вдъхновения разказ на колегата си.
Интересно, не разбира ли Андрей, че и него самия го изучават в момента?
— Всички програмисти, или почти всички, се изживяват като хакери — моментално обясни Недосилов. — Признаят ли, че вината е на хакерите, все едно са потвърдили собствената си некомпетентност. Виж, дайвърите са друго нещо. Те са свръхсила, хора със специални способности. Загубата от тях не е срамна… Виктория, нали и ти изучаваше дайвърите?
— На мен ми омръзна, Андрей.
— Бъркаш… Крайно интересно е.
— Но нали тях ги няма, Андрей?
Иронията в гласа й беше толкова подмолна, че и аз едва я долових.
— Реалността на предмета на изследването не е важна, Вики! Изследването е ценно само по себе си!
Погледнах дълбокомисленото лице на Василий. Кимнах му, вдигнах чашата:
— За значението на несъществуващото.
Чукнахме се.
— Време е да си вървим. — Володя погледна приятеля си: — Кажи на Андрей Петрович… ще закъснеем за влака.
— Кажи му го ти — озъби се Василий.
— Андрей! — извиках аз, като се извърнах. — Да не изпуснете влака? Тук момчетата се притесняват!
Настъпи неловка пауза.
— Вярно… — През прозрачното тюлено перде видях как Андрей неохотно се отлепя от дивана. — Виктория, трябва да дойдеш в Петербург, ще се опитаме да подновим старите ти разработки. Обещаваш ли?
— Ще опитам. — Вики стана.
Приготвиха се за нула време — и Недосилов, и аспирантите му. Виж, това го ценя у хората — умението да си тръгват бързо.
— Леонид, ще се радвам да ви видя отново! — Андрей дори стисна ръката ми изненадващо здраво, изглежда, наистина бе доволен от прекараната вечер. Как не, първо — бляскава реч на конгреса, после още една — пред навремето известна, а сега затънала в битовизми колежка и наивния й съпруг…