И с не по-малко бяс от Иля се залавям да натъпча бившия рокер в моето шкафче.
— Слушай — казва хлапакът и натраква кода за заключване, — а защо всичките ти тела са толкова еднакви?
Новата му личност също е поръчкова и също толкова добра като изработка. Симпатично червенокосо момче със сполучлив поглед и почти постоянна полуусмивка.
— Персоналният дизайн струва скъпо — прекратявам разговора аз.
— Айде стига бе! — Иля махва с ръка. — Нищо не струва, сядаш и си го рисуваш сам!
— Хич не ме бива за художник.
И аз утрамбовах предишното си тяло и заключих гардеробчето. Само дето не ми е ясно защо. Понеже тази облик наистина е безплатен. Влиза в двайсетте стандартни от комплекта на „Windows-Home“ — „дружелюбен работник“.
Сякаш някому в Дийптаун са изтрябвали недружелюбните…
— Хайде аз да ти нарисувам нещо, а? — внезапно се ентусиазира Иля. — Фасулска работа. При всички случаи ще си по-готин, обещавам.
— Става, някой друг път — отговарям. Май вече сме си приказвали по въпроса. И неговата оферта, и моето съгласие са чиста фикция. Размяна на нищо не значещи любезности.
— Е, чао засега! — Иля махва с ръка и хуква. Вече съвсем по детски. Добра модулация на движенията…
При мен нещата са по-зле. Движа се с тромавата походка на дресирана горила. На изхода е диспечерското гише. Иля вече е грабнал своя наръч с писма и е духнал. На момчетата-раздавачи се полагат велосипеди.
При мен нещата са по-зле. На хамалите дават мотопеди.
Но първо — поръчките.
Зад прозорчето на гишето скучае Таня. Чудесна девойка, стига наистина да е девойка.
— Закъсняваш — отбелязва тя. Добронамерено, защото това общо взето не я засяга. — Има две поръчки. Остана ли още някой в съблекалнята?
— Май не.
— Ще вземеш ли и двете?
— А какви са?
— За пиано и роял.
Тя май се шегува…
— Дай ги насам, все ще изкарам нещичко отгоре…
— Ъхъ — одобрително измърморва Таня. Подава ми формулярите, аз се подписвам и потеглям. Поглеждам първата поръчка — пише „пиано“. Във втората — „роял“.
Нямам сили да се обърна. Почти е сигурно, че Татяна се смее.
Има ли нещо по-нелепо от хамалската професия във виртуалния свят? Не, кажете, има ли нещо по-излишно в света на електронните импулси, където в действителност няма нито разстояния, нито тежести?
— Леонид! — подвиква Таня зад гърба ми. — Обади се Игор, щял да позакъснее. Нали двамата ще се справите?
А да има нещо по-абсурдно от нарисувано жилище, за което пазаруват рисуван роял? По-точно музикална програма, имитираща вида и звученето на роял?
Целият номер е в подсъзнанието. Ако знаеш, че не си способен да вдигнеш истински роял, тогава няма да се нагърбиш с мъкненето и на нарисувания. Ако доставеният роял е гумена играчка, напомпана насред стаята, няма да повярваш, че звученето му е чисто и истинско.
Трябва яки момчета с работнически дрехи с яки псувни да мъкнат пред очите ти товара по стълбището, целите плувнали в пот… Въпреки цялата си елементарност, образът на „дружелюбния работник“ е снабден с имитация на потоотделяне.
В този момент ме хваща яд. Моят обичаен, чест гостенин.
Нехаейки за гузния глас на Таня, поемам към паркинга, мятам се на мотопеда си и хвърлям прощален поглед към симпатичната тантуреста сграда с емблема „HLD“ върху фирмената табела. „HLD — И нямате проблеми!“, „HLD — Доставка в срок и навсякъде!“, „HLD — Няма да замрази доставката ви!“
Ще се ръководим от рекламните слогани!
Мотопедът весело запърпорва и аз пак излизам на „Гибсън“, минавам в четвъртото платно и без да бързам, потеглям към първия адрес.
Сега, когато съм на бачкане, разстоянията тутакси се скъсяват. В малката ни страна, в нашия славен Дийптаун всичко е диференцирано. Дори слънцето изгрява по различно време — когато служителите са в обедна почивка, за босовете им едва наближава изгревът. Бързичко подминавам третата улица на Дийп-дизайнерите, първата сляпа улица на Оф-Лайн. Ето го и посочения в поръчката адрес.
Хубава семейна къщурка.
Насред чаровна градина. С дива лоза, пълзяща по стените от камък. В центъра на фонтана се кипри статуя на гол юноша, който държи в ръцете си змия с изригваща от устата й към небето водна струя. Боже… що за алегория? Вглеждам и прочитам надписа на постамента: „Укротената Дълбина“.
Стъжва ми се.
Що не взема да се откажа от поръчката… нека сами си влачат измисления роял в измислената вила. Но в Дийптаун е фрашкано с безработни, така че укротявам топката.
— Господине!
По стъпалата от верандата слиза някаква девойка. Игриво полюшва бедра и се усмихва. Облечена е колкото да не е без хич, външността й е моделирана в стил „манга“ — прекалено големи очи, момичешка фигура с тийнейджърски пропорции.