Защото имаше принципна разлика. И между начините на защита, и между методите на работа.
Имаше разлика… А сега никой не задава този въпрос.
Защото вече няма дайвъри.
— Пречукали са го, миличкия — въздъхва Ежко. — Щото охраната била яка, не на „New boundaries“, а на хората, чиято поръчка се изпълнявала…
— В дълбината стават прониквания всеки час — отговарям аз и дояждам гъстото. Наистина си я бива чорбичката! Същата ядяхме на Волга, нощем, край лагерния огън… — Дори всяка минута. Крадецът я се измъкне, я не. Какво чудно има?
— И в реалността са успели да го издирят — съобщава Ежко.
— Значи е посегнал на нещо сериозно.
— Аха. Само че и в реалността бил мъртъв.
Докато бавно вдигам глава, оставям лъжицата и избърсвам устните си със салфетката, старецът успява да напълни чашката си.
— Успокой, Господи, душата на твоя раб Подляра, нелишения от талант хакер, който беше грубиянин, ала с добро сърце… — припряно бърбори Ежко. Отпиваме, без да се чукнем.
— Подляра?
— Така разправят. А как му е светското име — виж, това не съм питал.
— И полицията какво? — Прякорът не ми говори нищо. Но самият факт… Човек, убит в дълбината, да умре истински!
— Разправят, че било случайност. Викат, че може да е имал слабо сърце и да е умрял от претоварването. Какво чудно има?
Свивам рамене.
Всичко се случва.
Едни така се прехласват в дълбината, че ги удря инфаркта в обикновения свят. Други ги хваща такава депресия, че свалят шлема и надяват примката.
Всичко се случва. Всичко.
— Живот — съгласявам се аз. — Мрачна история, старче.
— Ами да… Освен това полицията още била на крака.
Виж това е съвсем интересно.
Какво ли не съм преживял. И мен са ме преследвали. И за моята глава са обявявали награда. Край, отказах се от тия игрички, те са за младите.
Но да спипат някой хакер и в дълбината, и в реалността, а пък хайката да продължава…
— Интересно — казвам. — Интересно. Благодаря, Ежко. Развлече ме!
— Струва ли историята ми един въшлив долар? — пита хитро старецът.
Разбира се, в разказа му не съдържа никаква тайна. Човек може да научи всичко и просто така, ако потърси информацията. Но няма как да е в крак с всичко ново, в това е и проблемът, и спасението. А Ежко припечелва, като преценява какво и с кого да сподели. За деветдесет процента от седящите тук историята е напълно безинтересна. Другите девет процента ще я изслушат, за да я забравят.
А виж мен с нещо ме заинтригува…
— Струва, старче — съгласявам се аз. Протягам му еднодоларова банкнота.
Ежко ловко я скрива в дланта си и се оттегля. За да разправи някой друг поредното… всъщност, не е ли все едно какво? Сигурно е скътал по нещо интересно за всеки. Ежко не е алкохолик, а професионалист висша класа.
Затова толкова го ценим всички, като се почне от клиентите и се свърши със собственика на „Цар-риба“.
Междувременно ми донасят щуката.
— И как е сготвена? — интересувам се аз, оглеждайки грамадната риба.
— Нашият главен готвач — с усмивка отговаря сервитьорката — беше горд да изпълни такава интересна поръчка. Месото на щуката се смила и каймата се смесва с бял хляб, накиснат в мляко…
Всичко е както си му е редът. Щом не съм опитал ястието, трябва да ми бъде обяснено какво точно ще консумирам…
И в този миг околният свят потреперва като при земетресение, разчупва се, потъва в тъмнина.
Наядох се, няма що…
— Льоня!
Разклатих глава, примигнах. Светът бавно, без особено желание, придобиваше цвят.
— Льоня, тук ли си?
Вики ме гледаше с лека ирония. Държеше сваления ми виртуален шлем в ръка, дори не го бе изключила от захранването, и във вътрешността му още се мяркаха някакви картинки.
Първата ми работа беше да погледна монитора. Надписът „ненормативно излизане от дълбината“ не ме изненада. Обаче времето…
Пет часа вечерта. По дяволите, та аз можех още да съм на работа!
— Вики, не разбирам…
— Льоня… — Тя приклекна пред креслото ми. — Забрави ли? Днес имаме гости. В шест часа. У дома. В реалния свят.
— По дяволите… — Прехапах устна. Да. Забравих. — Компютър, изход!
„Приключване на работата?“
Вики въздъхна, изправи се, отиде в кухнята. Заех се да смъквам виртуалния гащеризон. Компютърът поизчака, преди да угаси екрана и да се изключи.
Да… приключване на работата. Навремето щеше да ме попита с глас, който толкова прилича на Викиния: „Сериозно?“
Много е сериозно. Толкова сериозен съм станал, че чак ме е гнус.
— Какво трябва да се купи? — извиках аз.
— Сети се… — обади се от кухнята Вики.