„Леговището на Хелион“, да сме по-точни.
Хелион се чувстваше много горд, докато пресмяташе значителните приходи от миналата седмица. Знаеше, без да е прекалено суетен, че до голяма степен успеха на клуба се дължеше на него. Не само заради безкрайните часове, които му бе посветил, но и защото скандалната му репутация привличаше най-уважаваните господа. Всички искаха да са познати с най-известния донжуан на Лондон.
Все още имаше доста работа. Салоните бяха доста тесни, дори и след като премахнаха кухнята, за да се направи място за няколко игрални маси. Скоро щеше да е принуден да отстъпи и този частен офис за абонаментна стая.
Това означаваше, че трябва да си търси къде да живее. Беше се преместил на тавана, след като продаде къщата си, за да осигури средствата за ремонта на старата сграда. Но това бяха второстепенни неща, за които щеше да се погрижи по-късно. Заключи парите в касата и прибра ключа в долното чекмедже на бюрото си. В този момент вратата се отвори и на прага застана Бидълс.
— За Бога! Мислех, че никога няма да успея да си пробия път дотук — извади дантелена кърпичка, за да почисти жълтото си сако. — Изглежда, че „Леговището на Хелион“ прави фурор.
Настанявайки се удобно зад бюрото, Хелион подпря брадичка, притвори очи и огледа приятеля си. Мнозина биха предположили, че господинът с удължено лице е дошъл да се увери, че инвестицията му върви успешно, но Хелион не се числеше към късметлиите. Макар че приятелят му му оказа голяма помощ в създаването на клуба, рядко можеше да се види без преданата си съпруга, дори и тук. Или в случай, че е получил заповед от Ана да убеди Хелион, — за пореден път — че прави грешка.
— Да, така изглежда — промърмори.
Бидълс се направи, че не забелязва студения тон на приятеля си.
— Обаче трябва да ти призная, че не всички са доволни от успеха ни. Когато минавах, съседката вляво лисна едно гърне върху ми.
— Сигурен ли си, че не е заради ужасното сако?
— Ужасно? — изглеждаше обиден. — За твое сведение този нюанс на жълтото е модния хит на сезона.
— Не мога да си представя къде, освен ако нямаш предвид диваците в колониите.
— Невежа! — Бидълс вдигна малката кошница, която държеше скрита зад гърба си. — Иде ми да си тръгна, без да ти дам угощението, което донесох.
— Какво угощение?
— Печен фазан, картофи в крем от пресни гъби, сирене, пресен хляб и грозде — заяви гордо, поставяйки кошницата на бюрото.
— Цял пир.
— И ще изядеш всичко това, преди да си тръгна — заповяда Бидълс, след като видя гримасата на другия, когато ароматът на храната изпълни стаята.
Хелион въздъхна примирено. Бог да го пази от любопитни приятели.
— Проклятие! Не си ми майка. Нямам нужда някой да ми виси на главата.
— И аз нямам желание да го правя, скъпи ми приятелю, — подигра му се Бидълс. — За нещастие, Ана е уверена, че си на прага на самоунищожението и няма да ме остави на мира, докато не се възстановиш.
Хелион изръмжа. Ако един любопитен приятел беше дразнение, то една любопитна жена бе абсолютно проклятие. Господ знаеше, че добрата, но упорита Ана нямаше да го остави на мира, докато не се ожени или не влезе в лудница. Никога не й хрумваше, че той може да се справя чудесно и сам.
— Нищо ми няма.
— Освен, че си изтощен, отслабнал и не съм те виждал да излезеш от проклетото място, откакто го купи.
— Не е за изненадване: открих, че поддържането на успешен бизнес е доста изморително.
— И това е всичко?
— Бидълс…
Мъжът размаха кърпичката си.
— Гледай ме с цялата омраза, която искаш, няма да млъкна. Въпреки, че не искаш да си признаеш, страдаш за госпожица Мидълтън.
Хелион не можа да спре усмивката, която се появи на устните му.
— Страдам? Не си ли малко мелодраматичен?
— Отричаш ли?
— Пъхаш си носа в работи, които не те засягат.
— Няма да е за пръв път, както добре знаем и двамата.
Този път Хелион избухна в смях. Нима не бе вярно? Този островръх нос бе душил в толкова чужди дела, колкото никой друг.
— Вярно е.
— За Бога, върви да я видиш и й признай, че я обичаш.
Хелион дори не се изненада. Съвсем скоро бе приел чувствата си към Джейн. Забавно! Ако бе достатъчно интелигентен, за да помисли както трябва, щеше да си спести мъката от последните месеци. Макар че, до известна степен приемаше, че си е заслужил страданието.
Джейн имаше право, когато го обвини, че го е страх да стане независим. Прекалено дълго бе позволявал жестоките критики на чичо му да му вгорчават живота: че е демон, петносан с кръвта на безотговорните му родители, осъден да причинява само срам на фамилията, че единственото, което може да предложи, са скандал и предателство на тези, които обича.