Прекара деня, потопена в тревожно мълчание. Беше толкова нервна, че когато накрая някой почука на вратата, душата й щеше да излезе от тялото.
— Най-накрая! — възкликна, стискайки зъби. Спъна се в подгъва на роклята докато бързаше да отвори. — Бях започнала да си мисля… О! — разочарова се, като видя един униформен слуга в коридора. — Какво има?
— Добър вечер, госпожице Мидълтън, — слугата направи дълбок поклон. — Изпраща ме господин Колфилд.
Джейн се подпря на рамката, а сърцето й заплашваше да се разкъса на две.
— Няма ли да дойде?
— Помоли ме да ви заведа при него. Не е далече.
Джейн изненадано премигна. Това не го беше очаквала. В действителност, не знаеше, дали да не се обиди от такъв неуважителен жест. Но нали затова бе дошла — да се срещне с него.
— Много добре.
Взе шапката, ръкавиците и малкия пакет, който почиваше на една ниска масичка. В мълчание слязоха по стълбите на хотела и излязоха на улицата, където ги чакаше черен лъскав екипаж. С усещането, че вече не контролира ситуацията, Джейн се остави да й помогнат да се настани вътре, преди да потеглят през натоварените улици на Лондон. Насаме с мислите си, се опита да игнорира бясното препускане на сърцето си и да се убеди, че няма място за безпокойство: ще му върне парите и си отива. Обикновена трансакция.
„О, да, много обикновена“ — подигра й се един глас вътре в нея. Последната такава с Хелион й бе коствала сърцето, бъдещето и всяка надежда за подходящ брак. Нямаше нищо обикновено, когато ставаше въпрос за този мъж.
Унесена в мисли, Джейн не обърна внимание, кога екипажът бавно навлезе из тесните улички. Дори не погледна през прозорчето, когато спряха и кочияшът й помогна да слезе. Чак когато един младеж, облечен в скромно сако и черни панталони, й подаде ръка, си направи труда да види къде се намира.
— Господи! — възкликна, като разпозна старото кафене, въпреки очевидните промени. — Има някаква грешка.
— Не, няма — настоя младежът с усмивка и я поведе навътре. — Господин Колфилд ви очаква.
Прекалено объркана, за да спори, Джейн се спря на прага и огледа помещението. Вече не изглеждаше изоставено. Тъжната атмосфера бе изчезнала. На нейно място се виждаше един уютен клуб, определено мъжки, с полирани мебели и огромен брой посетители, прави или седнали около масите. Но тя нямаше много възможност да разгледа подробно, тъй като я поведоха по тесните стълби към горния етаж.
— Не се бойте, господин Колфилд ви очаква в офиса си.
Джейн смаяно поклати глава.
— Това игрален клуб ли е?
— Да, госпожице, — и на лицето му се появи израз на гордост. — Най-посещавания в цял Лондон. През повечето вечери има толкова народ, че е трудно да се влезе.
Очевидно. Като бизнес дама можеше да забележи интереса на хората в залата. Това обаче не обясняваше присъствието й тук.
— Кога отвори това място? — поиска да узнае, макар че предполагаше, че е отскоро. В края на краищата продаде сградата само преди няколко месеца.
— Господин Колфилд отвори преди три месеца.
Джейн се препъна и сърцето й подскочи.
— Хелион? Това принадлежи на Хелион?
— На него и на лорд Бидуел — поясни младежът.
Костваше й доста време да асимилира чутото. Хелион — собственик на игрален клуб? Изглеждаше невероятно. Абсолютно немислимо. Не защото се съмняваше в способностите му. Всъщност, се показа доста заинтересован, когато посети кафенето. Но…
Но какво? Наистина ли смяташе, че не може да успее по такъв брилянтен начин? Възможно ли е да е толкова дребнава, че да завижда на успеха му?
— Боже мой! — въздъхна с ясното съзнание, че все пак се оказва дребнава.
За щастие спътникът й разбра погрешно възклицанието и широко се усмихна.
— Удивително, нали?
— Невероятно — призна с измъчена усмивка.
Достигнаха площадката и младежът я поведе към вратата в дъното.
— Пристигнахме.
Поклони се и я остави сама. Джейн се поколеба за момент. Проклятие! Всичко изглеждаше толкова лесно, когато тръгваше от Съри. Не правеше ли ужасна грешка? Добре де, не можеше завинаги да остане в коридора. Не й оставаше друго, освен да продължи. Изправяйки рамене, задължи краката си да прекрачат прага. Мислеше, че е подготвена, но сърцето й спря и имаше трудности с дишането, когато Хелион се изправи зад бюрото и тръгна към нея.
Боже! Продължаваше да е все така божествено красив, какъвто го помнеше: перфектни златисти коси, тъмни като греха очи, докоснати от ангел черти. И елегантната стойка, караща всяка жена да въздиша подире му.