— Идвам насам веднъж месечно — обясни Чарли. — Защо изговаряш думите толкова смешно?
— Англичанка съм.
— К’во от т’ва?
— Родена съм в Шаафсбрий7, но тук дойдох след Лондон и Париж.
— Париж?
— Работих в „Лидо“.
— Без майтап? Как не съм те видял досега, искам да кажа тука. Не съм бил нито в Париж, нито в Лондон, но тук — да.
— Както вече казах, нова съм. Ти гангстер ли си?
Той я изгледа изпитателно.
— Тази дума не е вече в употреба — отговори той бавно. — Защо питаш?
— Момичетата ми довериха, че от нас се очаква понякога да забавляваме гангстери по масите.
— Кои момичета, тези ли?
— А, не, в гримьорната някой говореше.
— Така ли? Е, нека ти обясня нещо…
— Казаха, че казиното се държи от гангстери, които идват и се срещат с други гангстери тук.
Чарли се вкамени.
— Приличаме ли на гангстери, ние на масата?
— О, да, определено.
— По какво съдиш?
— Ами, по всичко.
— Така значи, по всичко. Аз съм бизнесмен от Бруклин. А те двамата са от Ню Орлиънс, също бизнесмени. Потеклото ни е италианско, затова говорим така, а като прибавим, че съм от Бруклин…
На по-плещестия и набит нюорлиънски бизнесмен сервираха салата като за началство, която май бе гарнирана със свински котлети. А от другия се разнесе басовият тембър на „тръбата му“ — продължителна, горда пръдня, мярка за остроумие. Момичетата от двете му страни се смееха пискливо.
— Съжалявам — каза Мардел на Чарли, като че ли се извиняваше вместо Натал. — Не исках да ви обидя.
— Слушай, не аз, а ти говориш шантаво. Така ли говорят в Шаафсбрий, Англия?
— Всъщност, ние сме по-близо до Семли.
— Всеки в Бруклин ще ти каже, че си говоря нормално. Ако си мисля, че си нещо малко не в ред, това дава ли ми право да питам дали не си проститутка или нещо такова?
— Хич ме няма да поддържам благовъзпитан разговор, защото винаги съм нащрек, очаквам да ме прониже нов радиосигнал.
— Какво?
— Така се предпазвам от проказа.
— Зарежи това — каза той. — Хайде, ще те изпратя до вас.
— Не мога.
— Защо?
— Имам още едно излизане.
— Ще го уредя.
— О, съжалявам, господин Партана, но не ми е възможно да приема.
— В неделя и понеделник не си на работа, нали?
— Не съм.
— Може ли в неделя да вечеряме някъде заедно?
— О, трябва да измия косата си, интимните части на тялото и да дочета една книга.
— Книга?
— Да. От библиотеката, срокът й изтича.
— А в понеделник?
Тя внимателно следеше лицето му.
— В понеделник става, но само ако обядваме някъде в моя квартал.
— Къде с това?
— Челси.
— Къде?
— Живея на Двадесет и трета западна улица, 148.
— Чудесно. И на майната да си, няма страшно. — Той изведнъж се отпусна на стола, така че почти се изхлузи под масата. Миризливата свирка на Натал сега гонеше горните регистри, а двете момичета се пръскаха от смях.
— Как го правиш? — попита едната, хванала бедрото му, възбудена от близостта до човек с такова чувство за хумор.
— Зависи колко въздух поемам — отвърна скромно Натал. — Колкото повече въздух глътна, толкова по-шумно излиза.
Трета глава
Страстно желание мореше Чарли цели пет дена. Неговото общество и бизнес-среда му налагаха ролята на плашило, но това поведение и външност бяха по-скоро професионална необходимост. А у Чарли имаше една много нежна жилка, придобита от разказите по списанията, които четеше от най-ранна детска възраст. Все по-силно у него се утвърждаваше чувството на безпомощност пред красивите жени, защото подобно парите за Прици, красотата бе неговия Граал, според строгото й определение скътано дълбоко в сърцето му. Не си падаше по картините в музеите, или най-прекрасните примери за смелост и всеотдайност, или, да кажем, неизменния екстаз от голямата поезия — неговото безбрежно чувство за красота започваше и свършваше с красивата жена. Това го причисляваше към най-влюбчивите мъже в републиката, може би даже и на планетата. У други подобна черта би могла да се нарече романтичност или простодушие, но болезнената чувствителност на Чарли към великолепието беше бездънна; много, много отдавна, още от пубертета, благоговението пред женските прелести за него беше станало истинско естетическо изживяване, изпитвано от него многократно.