— Това е отлично.
— Казвам ви, той е страхотен декоратор.
— Жена ми и децата са в Мемфис. Аз току-що се преместих и колкото по-скоро мога да ги доведа, толкова по-добре.
— Да? В кой бранш сте?
— Това е строго поверително, но моята компания ще открие фабрика тук. Ние правим спално бельо — чаршафи, покривки и калъфки за възглавници. Не можем да започнем, докато не се настаня.
— Много ли от вашите хора ще наемат жилища тук?
— О, да. Най-малко четирима от ръководния състав.
— Ще свършим добра работа по къщата ви.
— Чудесно.
— Можем да отидем още сега, ако искате — каза Уили.
— Утре сутринта ще бъде по-добре. — Те си стиснаха ръцете и Луис се върна в хотела.
Уили се обади на Джоуи по телефона и му каза, че е дошъл големият им шанс — предстои им голяма работа. С изключение на няколко продадени стола, боядисването на няколко стени и една гарнитура за столова, предложението на Луис беше единствената солидна поръчка, която Джоуи беше видял, откакто откриха фирмата.
Джоуи се показа много сдържан, но не можеше да се овладее. Той носеше тренчкот върху бяла копринена риза. Не носеше грим, но изглеждаше така сякаш имаше нужда от него. Гласът му беше променен, като че ли Програмата за защита на свидетели му беше дала цял нов комплект от гласни струни. Така каза Луис на Чарли, когато му се обади същата вечер от една телефонна будка през два района. Гласът му едва ли е звучал така, когато работеше в Бруклин.
Те отидоха да разгледат къщата и Джоуи продиктува куп бележки на Уили. В града Уили каза на Луис, че ще му се обади веднага щом приготвят всичко. Луис отговори, че умира да види какво ще му предложат, но окончателното решение ще вземе шефът му, който ще пристигне със самолет от Милуоки.
Петдесет и девета глава
Чарли излетя от Ню Йорк за Сиатъл два дни след Луис, като смяташе да се настани в хотел „Олимпик“ и да чака той да му се обади. Някога обичаше много този хотел, но сега разбра, че тези чувства са го напуснали веднъж завинаги.
Самолетът пристигна навреме. Денят беше прекрасен, изпълнен с онази особена атмосфера, която Северозападът ревниво пазеше. Чарли беше втори поред при слизането от самолета. Бързаше да свърши работата и да се върне при Мардел, като едновременно с това се чудеше какво става с Мейроуз. Вече бе спокоен за нея след разговор с дон Корадо, защото изглежда той бе говорил с Винсънт да не я пребие, когато я доведат от Мексико.
Мъчеше се да си представи бъркотията и недоразуменията, които щеше да предизвика в Бруклин предстоящото съобщение за неговата женитба с Мардел, да не говорим за възможно насилие от страна на Винсънт, когато научи за това. След като помисли, изключи възможността за силово решение. Той беше потърпевшата страна според начина, по който Мейроуз беше уредила въпроса; каквото и да направеше, вече имаше това право, защото беше потърпевшият. На няколко хиляди мили от Мейроуз той витаеше някъде около нея, опитвайки се да измисли как би могъл да смекчи удара върху нейната разбита вече глава, когато чуе новината за него и Мардел. Тя трябваше да очаква това. Мей постъпи така, защото беше пресметнала нещата много преди него. Тя реши, че той иска да се ожени за Мардел. Той не твърдеше обратното, защото наистина искаше да се ожени за Мардел, но искаше също да се ожени за Мейроуз. Де да беше всичко вървяло както трябва, така както беше преди да отиде в Маями и преди нейното телефонно обаждане там. Мей беше пресметнала, но сметката й бе излязла крива. Тя искаше да предпази Чарли от Винсънт и от неговото отмъщение, както и да не загуби той уважението на дядо й. Знаеше за Мардел, разбира се. Всеки път си казваше, че няма смисъл да мисли за това повече. Тя беше съсипала живота си. Беше прокудена от семейството си. Нейният живот щеше да протече на тъмно, както в хладилна камера, а той щеше да изгради своя с Мардел върху нейната мъка. Тя беше разпиляла всичко, за да докаже нещо, което не се нуждаеше от доказване: че е истинска Прици и сама решава какво ще стане с нея. Мей не искаше да се остави на течението и да бъде изхвърлена, защото Чарли е решил да се грижи за някого, който е по-слаб от нея.
Ръкавът за пътниците от самолета към летището в Сиатъл не работеше и те трябваше да се тъпчат по една от онези старомодни дъсчени стълби, по които слизат винаги политиците, винаги без шапка, дори и във виелица, махайки пред телевизионните камери.