— Не ме баламосвай — каза Чарли. — В Ню Йорк ми казаха, че все още играе там. Как може да играе в Бостън?
— С кого говори в Ню Йорк?
— Откъде да знам?
— Какво знаят те? Договорът й за ангажимента е точно пред мене.
— Бостън? — каза Чарли с пресипнал глас. — Бостън, къде е Бостън!
— Това е ангажимент за уикенда и плащат два бона.
— Сега края на седмицата ли е? — Чарли попита Луис. Пало кимна.
— Слушай, Марти, ще ти дам един телефонен номер в Сиатъл. Накарай я да позвъни на него. Ако тя не ми сее обади до девет часа утре сутрин, ти си вън от играта.
— Чарли, какво става? Кажи ми какво става!
— Безпокоя се, ме може да се убие, Марти. Картите го показваха. Тя си е такава.
Марти разбра, че е направил всичко, което можеше, за да защити Мардел.
— Чарли — каза той нерешително.
— Да.
— Тя не е в Бостън. Тук е, в Ню Йорк — в апартамента.
— Какво, по дяволите, става, Марти?
— Тя е пияна. Заключила се е и не отговаря нито на телефона, нито на звънеца.
— Тогава защо, мамка му, ми казваш, че е в Бостън?
— Защото тя е чудесно момиченце. Всеки ще ти каже, че е луда по тебе и аз не исках да й създавам неприятности.
— Пияна? — Чарли беше ужасен. Той не понасяше пияници. — Тя почти не пие!
— Знам ли? Единствения път, когато я хванах на телефона, преди три дни, да ти кажа, беше пияна. Викаше ми Чарли. Не можах да я убедя, че не съм Чарли. Вината не е моя. Дори не мога да я накарам да отвори вратата.
— А, по дяволите, Марти. Не искам да ти усложнявам живота.
— Моля те. Какво трябва да направя?
— Виж, Марти, аз си счупих крака като слизах от самолета в Сиатъл. Главата ми е гипсирана. На легло съм, с гипсиран крак, поставен на екстензия. Можеш ли да я проверяваш лично два пъти на ден? Само за два-три дни, докато се махна оттук? Но не й казвай за крака ми и главата, само й кажи да се обади на телефона, който ще ти дам.
— Какво стана с главата ти?
— Счупих я, когато паднах по стълбите от самолета.
— Това може да е сериозна работа.
— Мардел е сериозната работа, Мардел!
— Ами ако не отговори?
— Задръж така. — Той закри микрофона и погледна към Луис. — Ами ако не отговори?
— Тегли няколко шута — каза Луис.
— Тегли няколко шута — повтори Чарли в слушалката. — После влизаш. Ако е припаднала, закарай я в болница и нека да изкарат всичко от нея. — Той даде на Марти болничния си телефонен номер.
Чарли свърши разговора и натисна звънеца. Сестрата беше една от онези хубавички чернокожи жени, които не търпят дръзки закачки и комплименти.
— Слушай, Кларис — каза Чарли — може ли да повикаш Ейб?
— Доктор Уейлър ли?
— Да.
— За какво?
— Един приятел е закъсал в Ню Йорк. Трябва да му се помогне.
— Добре.
Тя напусна стаята.
Доктор Уейлър беше нисичък човек със сиви мустаци, триста хиляди годишен доход от лекарската си практика, проблем с хазарта в казината, винаги облечен в бяло.
— Виж, Ейб, имам неприятности в Ню Йорк — каза Чарли. — Ако си бях счупил крака на ски-лифта в Сън вели, щеше да ми поставиш метална скоба отдолу на гипса, та да мога да вървя.
— Какво ще ви помогне метална скоба на главата? Имате фрактура и сътресение, господин Партана.
— Трябва да изляза оттук.
— Лошото е сътресението. Нека поговоря с вашия лекар.
— Слушай Ейб, трябва да го убедиш. Поемам риска.
— Новите инвалидни електрически колички са добри.
— Ще ви подпиша, че съм си тръгнал по свое желание.
— Несъмнено.
— Можете ли да ми поставите пиявици под очите, или нещо друго?
— Не. Тъмни очила ще свършат работа.
— Кога мога да напусна?
— Утре сутринта.
Щом си отиде доктор Уейлър, Луис стана и затвори вратата. Върна се и после седна на леглото.
— Искаш ли аз да се оправя с Уили и Джоуи?
Чарли поклати глава.
— Доста време си загубих с тия момчета. Трябва да я свърша тая работа. Да. Например утре вечер, а?
Същия следобед Луис замина за Якима. Обади се на Чарли в болницата в десет часа на следващата сутрин и му каза адреса на наетата къща.
— Наех шофьор от семейство Фиса, който ще те вземе от болницата по обяд, Чарли. Ще те закара до къщата по околни пътища, след това аз ще доведа там Уили и Джоуи, довечера в шест.