Шофьорът донесе количка и я вкара отстрани на втората седалка. Чарли седна отзад, а болният крак вдигна пред себе си. Когато пресичаха планината, пред погледа му се откриваше красива гледка и той се радваше на простора и зелените дървета. В пет часа колата зави по алеята към къщата. Чарли каза на шофьора да паркира някъде в гората и да се върне да ги вземе в шест и четиридесет и пет.
Беше му омръзнало да търси Уили. Той дори не си спомняше как изглежда Джоуи. Настървението вече се изпари, но работата трябваше да се свърши; никой да не очаква, че може леко да се отърве, ако мами семейство Прици. Чарли беше в кухнята с количката си и чакаше, обвинявайки Мардел, че беше отнела ловния му хъс в края на едно толкова дълго преследване на двама души, които трябваше да си получат наказанието.
Той се чудеше как е изглеждала Мардел като дете. Започваше да изпитва презрение към майка й, но си спомни, че за това е виновен баща й. Мислеше си за Мейроуз. Чудеше се къде може да е сега и как я кара. Трябваше да направят всичко тя да стои по-далеч от пиенето. Спомни си къде е тя. Страхът, че тя може да се пропие изчезна, но на негово място се появи страхът от Винсънт. Но защо да обвинявам друг вместо себе си, размишляваше той. Ако бях се научил как да слизам от самолет, нямаше да се спъна, щях да се върна в Ню Йорк след два дни, Мардел нямаше да се напие и щях да изпитвам радост, че съм очистил Уили и Джоуи. Сега това се превърна просто в едно досадно задължение. В пет и половина чу Луис да идва с тях. Той ги разведе в стаите в предната част на къщата, като им разказваше как хазяинът ще изнесе старите си мебели, когато те решат какви да бъдат новите. Чарли чу Джоуи да казва какво би изглеждало добре.
Когато Луис ги върна в дневната, количката на Чарли се плъзна през вратата.
Уили погледна към нето, сграбчи гърба на едно канапе, за да не падне и повърна. Тъмно петно се появи отпред на бежовите панталони на Джоуи, който бавно се отпусна в един стол. Челюстта му бе паднала върху гърдите му, ризата разтворена чак до коленете, виждаха се златните му гривни и златна верижка около врата. Чарли не ги поздрави.
Луис ги изправи и ги поведе без да бърза през антрето към задните стълби, които водеха към мазето. Чарли ги следваше, докато видя с очите си къде влизат.
— Не става, Луис — каза той. — Количката не става за стълби.
— Стълби ли? — каза Уили неразбиращо.
— Заведи ги в гаража и донеси два кухненски стола.
Излязоха през кухненската врата; Уили и Джоуи носеха по един стол.
— Хей, чакайте — каза Чарли. В гаража няма телефон. Ше трябва да говорим тук.
— Да говорим? — каза Джоуи.
Луис им каза да седнат и Чарли остана на три-четири метра от тях. Луис застана облегнат на стената.
— Нека обясня нещо — каза благоразумно Чарли. Месеци наред ви търся, но нямаше да спра, ако беше продължило и десет години. Как ви хрумна, че можете да се измъкнете безнаказано?
Двамата мъже бяха много бледи. Ръцете на Уили се тресяха, той ги скръсти и се облегна напред върху тях. Джоуи започна да плаче, хлипайки високо. Уили си пое дълбоко дъх и каза на Чарли сурово:
— К’во си си наумил, Чарли? Правителството ще ви счупи гръбнака, ако се опиташ да сложиш ръка върху нас. Това правителство ви предаде на нас.
Уили обмисляше чутото, когато Чарли продължи.
— Тук съм, за да ви накарам да разберете какво сторихте на собствените си хора, на които дължите живот и положение.
— Джоуи и аз трябваше да се махнем, Чарли. Не можехме да живеем повече в това обкръжение. Когато ти даде на Вито да се разбере, ние видяхме шанс за нас и не го изпуснахме.
— Много неприятности ми създадохте, Уили. Вие почти ме свършихте с този Мелън. Струвате и доста пари на семейство Прици.
— Нямахме друг избор.
Луис забеляза как лицата на Уили и Джоуи просветляха, защото Чарли беше доста сговорчив. Изглежда не усещаха колко близко е смъртта.
— К’во искаш от нас? — Отново сурово каза Уили. — Не си ни търсил месеци наред, за да ни баламосваш с приказки.
— Искам да се обадите на няколко телефона. Искам да кажете, че съжалявате за това, което направихте.
Джоуи престана да хълца. Уили го потупа успокоително по гърба.
— На кого да се обадя? — попита той.
— Също и Джоуи. — Чарли приближи количката си до стенния телефон, като извади къс хартия от джоба си. Набра номера и заговори на сицилиански.