Той вдигна ръце и закри лицето си. Направи усилие да не изкрещи от мъка и отчаяние.
— Добре ли сте, господин Марино? — попита стюардесата.
Самолетът кацна на „Ла Гуардиа“ в седем и десет сутринта. Марти Померанц го чакаше. Не беше предупредил Поп, че пристига. Ставаше дума за Мардел, а не за работа.
Свалиха Чарли и количката на асфалта и го закараха в залата за пристигащи на летището.
Марти се бе изправил като собственик на погребално бюро. Чарли разбра всичко. Нямаше нужда Марти да говори. Мардел беше се самоубила. Всичко е свършено. Нямаше я вече и нищо не можеше да я върне. Решила е, че я е изоставил, че никога няма да се върне и е сложила край на живота си.
— Е, Марти, — каза той със задавен глас. — Давай направо.
— Божичко, Чарли, ти наистина си развалина. Нямах представа.
— Остави това сега, какво става с Мардел, за бога? Разби ли вратата?
— Да.
— И я намери да лежи там?
— Тя не беше там, Чарли. През цялото време, докато на нас ни се късаха сърцата заради нея, тя дори не е била в апартамента.
— Какво? — Той не можа да повярва на ушите си.
— Намерих писмото на кухненската маса. Адресирано е до теб. — Марти извади плик от страничния джоб на палтото си и го подаде на Чарли. Чарли го погледна мълчаливо. Никога не беше изпитвал така пълно чувство на огромно облекчение. Тя беше жива. Нямаше значение къде е, но беше добре и знаеше, че вътре в писмото пишеше, че тя смъква въжето от шията му. Той беше постъпил справедливо с Мардел и сега тя постъпваше честно с него. Двете най-забележителни жени в неговия живот бяха постъпили справедливо, защото го обичаха. Знаеше го. Писмото сигурно започваше както обикновено със „Скъпи Джон…“ и нещата щяха да се уредят. Всичко беше си дошло на място. Той беше излязъл свободен! Не беше възможно да къса повече сърцата на две жени.
Като натъпка писмото в джоба на палтото си, погледна към Марти, който очакваше да го кастрят за лошата новина. Чарли протегна ръка и го потупа по ръкава, за да му покаже, че всичко е наред и не обвинява никого. Усмихна му се вяло и подкара количката си към таксиметровата колонка, като си тананикаше „Ах, тези глупости“. Марти го настигна:
— Имам лимузина за тебе, Чарли.
Лимузината закара Чарли до плажа. Шофьорът го свали заедно с количката от колата. Чарли му даде двадесет долара, после вкара количката в асансьора и се качи на своя етаж. Влезе в апартамента си и без да сваля палтото, вълнената шапка и шала си, излезе с количката на терасата, като се стараеше да се отпусне преди да отвори писмото на Мардел.