„Скъпи Чарли, пишеше в писмото — Ще се опитам да бъда много пряма, защото ти не заслужаваш друго отношение. (Писалката й бе застинала във въздуха за миг. Тя нямаше никакво намерение да бъде пряма с него, щеше да му наговори ужасни лъжи, но това беше единствения начин да направи всички действуващи лица отново щастливи). — Докато бях в болницата срещнах чудесен човек, световно-известен бразилски психиатър, който прояви интерес към радиосигналите, които, както си спомняш, насочваше към мен Бъкингамският дворец. Ние се влюбихме истински. Когато получиш писмото, ако наистина се върнеш в апартамента, аз ще бъда в открито море и на път за Бразилия. Ще живеем в Сао Паоло, високо в планината, заобиколени от ярко оцветени папагали. Никога няма да те забравя. Мардел.“
Точно както каза Поп, всичко завърши с цветя и рози.
Той остана на терасата в мразовитото декемврийско утро до късно следобяд, после се търкулна в леглото, тананикайки си „Ах, тези глупости“, като електрическо виолончело.
Шестдесет и първа глава
Единадесет стола бяха наредени в полукръг на сцена в малката зала на гимназията „Луис Муньос-Марин Джуниър“, която се използуваше главно за събрания на клубове. На всеки стол седеше по един ученик. Сеньора Роха-Бускандо, която щеше да произнесе прощалната реч от името на класа, седеше по средата. Чарли, с изгладен тъмносин костюм, бяла риза и хубава тъмносиня връзка, беше трети поред откъм десния край на сцената — между госпожица Едит Молина, бивша кореспондентка на „Бруклински орел“ и рускинята от Брайтън Бийч, Люба, чието фамилно име той така и не запомни, но знаеше, че се римува с името на един футболист от отбора на „Св. Луис“.
На първия ред в залата седяха Корадо Прици, Амалия, Винсънт, Поп, Едуардо и млада жена на име Бейби. Местата им бяха запазени от Едуардо чрез училищното настоятелство. Дон Корадо бодърствуваше до началото на официалната част, или по-точно докато господин Метсън не стъпи на сцената с картонена кутия в ръце, от която се виждаха рулата на дипломите, завързани със светлосини панделки — заверени, печатът на град Ню Йорк поставен надлежно, а имената на насядалите в полукръг на сцената випускници, бяха красиво изписани с неизтриваемо мастило от господин Метсън лично.
Той произнесе кратка приветствена реч пред шестдесет и седемте души публика. След това извикваше името на всеки ученик — да дойде и да си получи дипломата. Когато извика името на Чарли, той си спомни необикновеното обществено положение на специалните гости от първия ред и посъветван от областния инспектор, посочи постиженията на Чарли в учебния процес: „Чарлз Партана, получил най-много Златни звезди в класа, касиер и примерен ученик“. Чарли излезе напред, изпратен от публиката с учтиво ръкопляскане и с бурните аплодисменти на първия ред, поклони се на господин Метсън, взе си дипломата и се върна на мястото си.
След като раздаването приключи, господин Метсън представи на публиката Евелин Роха-Бускандо — щеше да говори от името на класа. Сеньората приближи катедрата с дебело купче листове в ръка, първо прочисти гласа си. Носеше вишневочервена рокля с деколте „прегърни ме“, прилепнала плътно по тялото, с набрана в края на роклята и по врата на голо петсантиметрова златиста ивица, а върху свободната от сутиен гръд се спускаше меко и образуваше заоблена издатина. Носеше големи пластмасови обици, имитация на злато, а косата й беше издърпана назад във висок кок. Божичко, мислеше си Чарли, тая е нов човек, защо не беше такава през всичките тези години докато ходехме заедно на училище! Той осъзна, че двамата имаха много общи неща. Те не бяха само ученици, завършващи гимназията, а учеха в един клас. Но тя е разкошна жена, как така не беше забелязал? Не е от обкръжението, така че е възможно да я опознае и по-отблизо.
Сеньората прочисти гласа си и започна да чете снопчето листове.
Майчице, помисли Чарли, ако се измъкнем оттук до утре заран, значи имаме късмет.