Моето образование до четиринадесетата ми година не беше по-различно от това на другите деца от простия народ — четене, или по-скоро сричане, нечетливи драсканици вместо почерк и малко обикновени домакински занимания съставляваха пълната образователна система, и освен това цялото ми разбиране за добродетел беше просто едно абсолютно невежество относно греха и срамежлива боязън, обичайна за нашия пол в деликатната възраст, когато някои неща ни сепват и тревожат със своята новост повече от всичко друго. Но тези страхове по-късно най-често се излекуват за сметка на невинността, когато младата девойка малко по малко престава да гледа на мъжа като на хищник, който ще я изяде.
Времето на бедната ми майка беше изцяло поделено между училищните и домашните ѝ грижи и тя отделяше твърде малко време за моето възпитание, като си нямаше и най-малка представа, поради собственото си неведение, че трябва да ме предпази от нещо.
Когато навлязох в петнадесетата си година, ме сполетя най-лошата от злините — загубата на моите нежни, любещи ме родители, които бяха отнесени наведнъж от едрата шарка в разстояние само на няколко дни; първо почина баща ми и с това ускори смъртта на майка ми, така че сега аз останах нещастно самотно сираче (защото баща ми се беше заселил в този край по случайност, иначе той беше от Кент). Тази жестока божия напаст, която се оказа фатална за тях, беше хванала и мен, но с леки и благоприятни симптоми и аз скоро бях вън от опасност без нито един белег — тогава не подозирах колко ценно е това. Пропускам разказа за естествената мъка и болка, които изпитвах в този меланхоличен момент. Душевната ведрост, присъща на възрастта ми, разсея твърде скоро тежките размисли за невъзвратимата загуба, но за успокояването ми допринесе най-вече идеята, която веднага влезе в главата ми, да замина за Лондон и да потърся работа, за което ми беше обещана помощ и съвет от една млада жена, Естер Дейвис, дошла да се види с приятели и след престой от няколко дни, заминаваща обратно.
Тъй като не ми беше останал жив роднина в селото, който да бъде поне толкова загрижен какво ще стане с мен, че да направи опит да се противопостави на този план и на жената, която ме взе под закрилата си след родителите ми, смъртта като че ли сама ме насърчи да постъпя така и аз скоро взех решението да се отправя към широкия свят, в случая към Лондон, за да ПОТЪРСЯ КЪСМЕТА СИ — израз, който между другото е погубил повече търсачи на приключения от двата пола, тръгнали от селата, отколкото е помогнал на други да преуспеят.
Естер Дейвис не се и опита да ме възпре, а ме вдъхнови да рискувам с нея, като възбуди детското ми любопитство с красиви гледки, каквито можеха да се видят в Лондон — гробниците, лъвовете, краля, кралското семейство, изящните пиеси и опери, накратко — всички развлечения, сред които тя се движеше — тези подробности завъртяха малката ми глава.
Като си спомня, чак ми става смешно, как ние, бедните девойки, чиито дрехи за църква бяха от скромни по-скромни, гледахме с невинно възхищение и лек привкус на завист блестящите сатенени поли на Естер, шапчиците ѝ, поръбени с широки един инч дантели, ярките ѝ цветни панделки и обувките, окантени със сребро — всичко това, мислехме си ние, растеше в Лондон, и още повече засилваше решимостта ми да се опитам да получа и аз своя дял.
Не беше чудно следователно, че исках да бъда в компанията на тази градска жена, макар да не знаех всички мотиви, които я караха да се ангажира с мен по време на пътуването до столицата, където, както ми разказа тя в нейния маниер и стил „немалко девойки от селата се уреждали добре — и себе си, и дори свои роднини — а пък като пазели ДОБРОДЕТЕЛТА си, някои ставали толкова желани от господарите си, че те се женели за тях и им осигурявали карети, и сега си живеели нашироко и били невероятно щастливи, а някои — с още малко късмет — ставали и дукеси, защо пък аз да не бъда щастливката?“ — няколко разговора на тази тема съвсем ме убедиха да се реша на това обещаващо пътуване и да напусна родното си място, с което и без това нищо вече не ме свързваше, станало още по-непоносимо за мен поради промяната от най-нежно съчувствие към студена благотворителност от страна на единственото приятелско семейство, от което явно не можех да очаквам грижа и закрила.
Тя все пак беше достатъчно почтена към мен, доколкото се зае да обърне в пари малкото покъщнина, която ми остана след изплащане на дълговете и разходите по погребенията и на заминаване постави цялото наследство в мое разположение, а то се състоеше от моя оскъден гардероб от дрехи, прибрани в удобен за носене сандък, осем гвинеи и седемнадесет шилинга в сребро, скътани в кесия — съкровище, по-голямо от което не бях виждала и което не можех да си представя някога да се изчерпи; и наистина, толкова бях замаяна и радостна, че съм собственичка на такава огромна сума, че въобще не обръщах внимание на добрите съвети, които някои се опитваха да ми дадат.