Опасността г-жа Браун да разкрие намеренията ми, да бъде разочарована, а аз нещастна и съсипана — всичко това изчезваше под току-що разгорелия се плам. Да го виждам, да го докосвам, дори само за една нощ, да съществувам за този мой идол на влюбеното ми девиче сърце — о, това беше за мен щастие, по-голямо от цената на свободата и живота ми. Той би могъл да злоупотреби с мен — нека! Той беше моят властелин, а аз щастлива, единствено щастлива, дори ако трябва да умра от неговата скъпа ръка.
Така мечтаех през целия ден, всяка минута от който ми се струваше вечност. Колко често поглеждах часовника! Идеше ми да преместя мудната стрелка, сякаш така бих могла да ускоря времето! Ако някой от къщата се загледаше по-внимателно в мен, сигурно щеше да открие, че нещо не е на ред по объркването ми, което нямаше да съм в състояние да прикрия, особено когато по време на вечерята стана дума за очарователния младеж, който бил останал на закуска. „О, какъв красавец! … Щях да умра! … Заслужава хората да свалят шапки пред него! …“ и други такива глупости, които обаче наливаха още масло в огъня, който ме изгаряше.
Неспокойното ми през целия ден съзнание произведе един добър ефект, който беше, че поради изтощението спах доста добре чак до пет сутринта, когато станах и като се облякох, зачаках уговорения час, двойно измъчвана от страх и нетърпение. Той настъпи най-сетне, скъпият, критичен, опасен час дойде; и сега, поддържана единствено от смелостта, която ми даваше любовта, дръзнах да сляза на пръсти по стъпалата, оставяйки сандъка си от страх да не бъда изненадана с него в ръка на излизане.
Стигнах до външната врата, ключът на която винаги стоеше на стола край леглото ни, поверен на Феби, която, без ни най-малко да подозира моите намерения да си замина от тях (нито пък аз до предишния ден), не го криеше от мен. Отворих вратата с лекота — любовта, която ни прави смели, ме пазеше, и сега, вече на улицата, видях новия си ангел-пазител да ме чака при вратата на каретата, готова отворена. Не знам как се озовах при него, предполагам, че прелетях дотам, но на мига се намерих в каретата с него от едната ми страна, обгърнал ме здраво с ръце и доближаващ устни за приветствена целувка. Кочияшът получи нареждане и потегли.
Очите ми мигновено се напълниха със сълзи, но сълзи на най-върховно наслаждение — да се намирам в ръцете на моя красив младеж беше екстаз, в който малкото ми сърце се къпеше. Минало и бъдеще еднакво не ме интересуваха. Настоящият пристъп на замайване беше толкова силен, че жизнените ми сили едва стигаха да издържа, без да припадна. Нито нежните прегръдки ми помагаха, нито успокояващото му изражение, уверяващо ме в любовта му и в това, че никога не бива да съжалявам за смелата стъпка, която съм предприела, разчитайки изцяло на неговата чест и щедрост. Но уви! Това не беше моя заслуга, защото аз бях тласкана от страст, твърде необуздана за да ѝ устоя, бях направила, каквото направих, просто защото не можех да не го направя.
След миг — времето беше изчезнало за мен — пристигнахме в малък хотел в Челси, гостоприемен и просторен, подходящ за посрещане на влюбени двойки, където ни очакваше закуска с течен шоколад.
Собственикът, един възрастен веселяк, който разбираше много добре живота, закуси заедно с нас и усмихвайки ми се дяволито, забавляваше и двама ни, каза ни, че сме чудесна двойка, честна дума, много дами и господа гостували в хотела му, но никога не бил виждал такава хубава двойка, сигурен бил, че съм съвсем неопитна, изглеждала съм така невинна, отскоро съм в града, нали, е, наистина моят любим е щастливец! Цялото това бъбрене, обичайно за хазяин, ме развесели и успокои, а също така ми помогна да забравя смущението си от това, че съм с моя господар на сърцето ми, да остана сама с когото, колкото повече напредваха минутите, започваше да ме плаши — истинската любов има по-голям дял в срамежливостта, отколкото дори моминската чест.
Желаех го до оглупяване, можех да умра за него и все пак не знам защо или как така се страхувах от момента на най-страстните ми желания, страхът биеше в пулса ми наред с жарките мечти. Битката на страстите обаче, този конфликт между скромност и любовен копнеж, ме докара отново до изблик на сълзи, които той взе, както и преди, за признак на тревожност от внезапната смяна на състоянието ми, предавайки се на неговите грижи, и поради тази причина, правеше и казваше всичко, което той смяташе, че ще ме успокои и окуражи След закуската Чарлз (скъпо, познато име, крайно време беше да изкарам от анонимност моя Адонис) с многозначна усмивка нежно ме хвана за ръка и каза: