Но суровостта на съдбата ми скоро ѝ спести труда по разделянето ни. Живеех по този начин вече единадесет месеца, които преминаха като бърз, непрестанен поток от наслади, но нищо прекрасно не трае вечно. Бях бременна на три месеца с дете от него, обстоятелство, което го правеше още по-нежен към мен, ако изобщо бе възможно да бъде още по-нежен, когато смъртоносният, неочакван удар на раздялата се стовари върху нас. Ще мина в галоп през подробностите, които все още ме разтреперват, като си ги спомня; и до ден днешен не мога да повярвам как и с какви средства успях да ги преживея.
Два дълги като живота дни го бях чакала да се завърне, без да имам вест от него, аз, която дишах и съществувах чрез него и която никога дотогава не бях оставала и двадесет и четири часа, без да го видя. На третия ден нетърпението ми стана така силно, а тревогите ми така сериозни, че направо се поболях. Неспособна да издържа напрежението, аз се тръшнах на леглото и звъннах на г-жа Джоунс, която дотогава не се бе опитала да ме успокои, и тя дойде. Трудно намирах думите, въздух не ми стигаше, докато я молех, заради живота ми, да измисли някакъв начин да открие какво може да се е случило на единствения ми покровител. Тя се опита да ме утеши, но го направи по начин, който само изостри мъчението ми, вместо да го облекчи, после излезе по тази задача.
Не ѝ се налагаше да върви дълго: бащата на Чарлз живееше наблизо, на една от улиците, които водят към Ковънт Гардън. Там тя влязла в една кръчма и изпратила едно от момичетата-прислужнички, чието име ѝ бях дала като напълно заслужаващо доверие. Момичето с готовност се отзовало, когато г-жа Джоунс попитала какво е станало с г-н Чарлз, дали не е отишъл някъде извън града, и я уведомило, че синът на господаря е изпратен на дълъг път, което се било случило предния ден и не било тайна за прислугата. Тази сигурна мярка била предприета спрямо него като строго наказание, задето бил в по-близки отношения с леля си, отколкото баща му с нея, и всъщност, за да се отърве от него, понеже се страхувал, че нейната обич ще представлява спънка за изпращането му извън Англия на воаяж, който бил вече уредил; и така, с типичния си коварен и безцеремонен маниер баща му използвал благовидния предлог, че уж било неотложно и необходимо да се подсигури значителното наследство, оставено след смъртта на някакъв богат търговец (негов брат всъщност) в една фабрика някъде из Южните морета, откъдето неотдавна бил получил копие от завещанието.
С цел да изпълни решението си да го изпрати надалече, баща му бил уредил без знанието му всичко необходимо по заминаването, бил сключил сделка с капитана на кораба, за чието точно изпълнение се бил погрижил, като влязъл във връзка със собственика и покровителя, накратко, взел всички мерки и то така потайно и точно, че докато синът му си мислел, че пътува по реката за няколко часа, го спират и качват на борда на кораба, не му разрешават дори да напише писмо и го наблюдават по-строго от държавен престъпник.
По такъв начин идолът на моята душа бе откъснат от мен и насила изпратен на дълъг воаяж, без да се прости с приятели, без да чуе думи на утеха, нищо друго, освен сухи обяснения и инструкции от баща си за това, какво трябва да направи, като пристигне в пристанището, заедно с няколко препоръки в писмен вид за някакъв там благодетел — всички тези подробности аз научих много по-късно.
Прислужничката същевременно добавила, че била сигурна, дето това отношение към хубавия ѝ млад господар ще причини смъртта на леля му — което се оказа вярно. Възрастната дама, научавайки новината, почина след по-малко от месец, а тъй като състоянието ѝ представляваше само годишна рента, от която не беше слагала нищо настрана, тя си отиде, без да остави на своя любим племенник нищо, заслужаващо споменаване; за смъртта ѝ знам само, че умирайки, категорично отказала да се види с баща му.
Когато г-жа Джоунс се върна, забелязах, че изражението ѝ не е никак загрижено, а почти доволно и се обнадеждих, че сигурно ще успокои измъченото ми сърце с добри новини, но това всъщност се оказа жестока заблуда — злата жена с най-голямо спокойствие ме прониза право в сърцето, като ми каза накратко, че той е изпратен надалече най-малко за четири години (тук тя преувеличи злонамерено) и че не мога да очаквам да го видя никога вече, и всичко това го описа така живо и достоверно, че не можех да не ѝ повярвам, а и то всъщност бе, уви, почти напълно вярно.
Едва бе свършила да разказва и аз припаднах, а след още няколко последователни пристъпа — все още буйстваща и не на себе си — пометнах, загубвайки най-скъпия подарък от любовта ми с Чарлз, но окаяните същества не умират лесно, а особено ние, жените, се държим пословично здраво за живота.