Сега, госпожо, може би трябва да Ви се извиня за всичките тези незначителни подробности, които паметта ми трайно е съхранила, тъй като са ме впечатлили дълбоко, а и те бяха причина за голяма промяна в живота ми, която историческата истина изисква да не скривам от Вас и затова Ви моля да се съгласите, че възвишеното удоволствие не бива да се забравя по най-неблагодарен начин, нито потиска, казвам възвишено, макар че го изпитах с човек от ниско потекло, и между другото, то най-често се среща там — сред по-чистите и по-безизкусни хора, отколкото сред големците, които жестоко се мамят, че фалшивата, нелепа изисканост на обноските им е нещо повече от глупава гордост. Големците! Те наричат останалите простолюдие, а всъщност са по-невежи от тях и по не владеят изкуството на радостта от живота. И така, не ще ли се съгласите, госпожо, че най-важната цел в живота е радостта от него и че красотата, този безценен природен дар, не зависи от произход и положение в обществото?
Скоро забравих, че желанието за отмъщение ме бе завело при моя красив младеж. С него ме свързваха радостите на удоволствието, но това не беше единствената причина, защото освен че природата бе щедро надарила външността му и особено онази превъзходна негова част, така че да доставя богато пиршество на сетивата, имаше и нещо друго, и то именно породи любовта ми към него: Уил беше нежен, отстъпчив и най-вече благодарен; обикновено затворен и дори потаен, той говореше много малко, но компенсираше с действие, и за да бъда справедлива, нека добавя и това, че никога не ми даде и най-дребния повод да се оплача от него, той нито се опитваше да ме командва след волностите, които му позволявах, нито някога издаде тайната ни. Мисля, че в любовта наистина има някаква фаталност; той беше истинско съкровище, бе, честно казано, достоен за дукеса, и аз го обичах с толкова силна любов, че не виждах смисъл да я крия от него.
Щастието ми с него обаче не трая дълго; моята непредпазливост доведе до края му. Отначало вземах всички възможни предпазни мерки да не ни разкрият, но след няколко успешни срещи станах по-дръзка и започнах да пренебрегвам дори най-необходимите приготовления. Около месец след първата ни среща, през една фатална сутрин (времето на деня, когато г-н Х. почти никога не ме посещаваше), се намирах в стаята си пред тоалетката, облечена само по долна риза, нощница и една фуста. Уил беше с мен и двамата тъкмо се канехме да се възползваме от възможността. Бях обхваната от игриво настроение и го предизвиках да си поиграем така, както си седях в креслото, запретнах фустите нагоре, вдигнах краката си върху облегалките и разтворих крака, предоставяйки прекрасна гледка на Уил, а той застана срещу мен с извадено оръжие, готов всеки момент да го вкара в мен, но бях забравила да заключа вратата и точно тогава г-н Х. се вмъкна при нас, без да го усетим и ни видя точно в тази компрометираща поза.
Нададох силен писък и бързо свалих фустите, а слисаният младеж стоеше разтреперан и блед в очакване на смъртната си присъда. Г-н Х. погледна към единия, после към другия със смесен израз на възмущение и гордо презрение, после се обърна и излезе, без да каже и дума.
Колкото и смутена да бях, чух, че завъртя ключа отвън и ни заключи заедно двамата, така че да не можем да избягаме от друго място, освен през трапезарията, където той самият се разхождаше насам-натам с нетърпеливи крачки — неспокоен и ядосан, несъмнено обмисляше какво да ни прави.
Горкичкият Уил така се уплаши, че трябваше да го успокоявам в момент, когато сама се нуждаех от подкрепа. Заради нещастието, което го връхлетя по моя вина, той ми стана още по-мил и бях готова да понеса всякакво наказание, само и само той да не страда. Със сълзите си навлажних лицето на ужасеното момче, което седна, защото нямаше сили да стои на краката си — студен и безжизнен като статуя.
Не след дълго г-н Х. отново влезе при нас и ни накара да напуснем стаята, като ни подкара пред себе си към трапезарията, разтреперани и ужасени от предстоящето. Г-н Х. седна на един стол, докато ние останахме прави като престъпници на разпит, и гледайки право към мен, попита с безстрастен, равен тон — нито снизходителен, нито заплашителен, просто жестоко безразличен — какво бих могла да кажа за свое оправдание по въпроса, че съм злоупотребила с вниманието му по най-низък начин и то с неговия слуга, и с какво той е заслужил това.
Без да утежнявам вината си, че съм изневерила, с дръзка самозащита, съгласно стария правилник на държанките, аз отговорих скромно, често прекъсвайки думите си с порой от сълзи, казвайки горе-долу следното: че никога не бях и помисляла да му изневерявам (което беше вярно), до мига, когато го видях да си позволява волности с моята слугиня (тук цветът на лицето му рязко се измени) и че наранена от това, че му бях прекалено задължена, за да дам израз на възмущението си или да му поискам обяснение, съм прибягнала към нещо, което не бих се и опитала да оправдая, но че що се отнася до младия човек, той е съвършено невинен, защото аз го използвах като инструмент на отмъщението си, направо го бях съблазнила против волята му, и следователно се надявам, че каквото и решение да вземе, ще направи разлика между виновен и невинен, и че се оставям изцяло на милостта му.