Но тук, измивайки си ръцете от мръсотията им, аз се връщам към моята история, към която смятам, че е уместно да добавя ужасното приключение на Луиза, в което лично взех участие, и се ангажирах да го разкажа, за оправдание на бедната Емили. То също така ще добави още един пример към хилядите в потвърждение на правилото, че щом една жена веднъж обърка живота си, безпътицата, в която може да се окаже, няма граници.
Една сутрин, значи, г-жа Коул и Емили бяха излезли и в къщата бяхме останали сами Луиза и аз (без да се брои домашната прислуга). Ние прекарвахме времето си, наблюдавайки през витрината на магазина сина на една бедна жена, която изкарваше с много труд прехраната си, като кърпеше чорапи в една съседна пристройка, как предлага цветя, наредени в малка кошничка, с което бедното момче подпомагаше издръжката си; той не беше подходящ за друг вид работа, защото бе идиот по рождение, при това така заекваше, че човек не можеше да различи дори звуците на речта му, които полуживотинското му съзнание се мъчеше да възпроизведе.
Момчетата и слугите в околността го наричаха Добрия Дик, защото горкият глупчо изпълняваше всичко, което му кажеха, и защото по природа нямаше никаква склонност към пакости; между другото, той беше съвършено добре сложен, снажен, дългокрак, висок за възрастта си, силен като бик и с правилни черти, така че общо взето човек можеше и да го хареса, ако се абстрахираше от немитото лице, сплъстената, отдавна нересана коса и дрипите по тялото му, които висяха на дипли по него, като че беше древен езически философ.
Ние често виждахме това момче и от съчувствие купувахме цветя от него, но нищо повече, но точно този ден, като го гледахме застанал с кошничката, Луиза бе обзета от внезапна прищявка, от своенравно хрумване; без да се посъветва с мен, тя го повика да дойде при нас и започна да разглежда цветята, после избра един букет за нея и един за мен, извади половин крона и го помоли да я развали, сякаш наистина очакваше, че той може да го направи; горкото момче почеса главата си и направи безпомощни знаци, които означаваха, че не разбира какво искат от него. Тогава Луиза каза:
Добре, момче, ела горе с мен, там имам дребни — и ми намигна, като ми направи знак да я последвам, което и направих, след като залостих външната врата.
Като се качихме на горния етаж, Луиза ми прошепна, че е намислила да удовлетвори свое отдавнашно любопитство, а именно да разбере дали е общовалидно правилото, че когото природата ощети в едно отношение, надарява в друго и следователно, щом на горкия идиот са му отказани интелектуални заложби, дали не е получил за компенсация други, физически такива, като ме помоли настойчиво да ѝ помогна в това начинание. Липсата на отстъпчивост никога не е била мой недостатък, така че и в този случай не можах да се противопоставя на екстравагантната прищявка на Луиза, нещо повече, и моето любопитство се възбуди, затова не мога да се оправдая, че участвах по принуда.
Когато влязохме в спалнята на Луиза, тя продължи да отвлича вниманието му, като подбираше ту едно, ту друго цвете, а в това време аз нанесох първата атака. Той не разбра какво става, от изненада и объркване помисли може би, че ще го бия и сепнато се наведе, но аз го окуражих с поглед и го погалих по главата, после по бузите и продължих надолу, докато, с безброй палави движения, не събудих сладкото безпокойство на природата в него, възбуден и почувствал промяната в себе си, той се засмя невинно, очите му светнаха, а бузите му поруменяха. Нещо като животинско удоволствие се четеше в погледа му, но изумен от необичайната ситуация, той не знаеше накъде да гледа и какво да прави. Кротък и пасивен, той стоеше с полуотворена уста и се смееше детински глуповато, готов да се остави в ръцете ни, неспособен да окаже съпротива. Кошничката падна от ръцете му и Луиза я остави настрана.