Аз вече бях открила колко нежна е кожата на бедрата му, особено в сравнение с грубите му, замърсени дрехи, както зъбите на негрите изглеждат още по-бели на фона на черните им лица; и наистина се оказа, че както си беше глупав и безмислен, тялото му криеше същински съкровища: стегната, заоблена плът, преливаща от соковете на младостта и яки, добре оформени крайници. Пръстите ми достигнаха и до най-чувствителната му част, която, за разлика от него, не се засрами, като я докоснах, а се наду и порасна гордо, донасяйки радостната вест, че нещата са достатъчно узрели и само чакат да се освободят от ограниченията на дрехите. След като отвързах колана му и свалих дрипавите останки от някогашна риза, които не покриваха и наполовина тялото му, пред очите ми се разкри цялата незасенчена хубост на идиота, и на преден план — изправен и гол, о, какъв само! Неговият беше с такъв огромен размер, че колкото и подготвени да бяхме за всичко, това надмина очакванията ни и изуми дори мен, която не бях свикнала да се занимавам с дреболии. Мощната му глава, по цвят и форма, бе почти като овче сърце, а върху ствола под нея можеше да се играе на зарчета, дължината му също бе ненормална, после торбичките — широки и тежки, стегнати и набраздени от плитки бразди — направо пълнеха окото и даваха последното убедително доказателство, че неслучайно е ощетен откъм мозък, защото бе получил в замяна наследство с огромен размер — величествен израз на отличителност, от която е дошла вулгарната поговорка: „Жезълът на глупака — пръв приятел на дамата“. И напълно заслужено, защото най-общо казано, и в любовта, както и на война, най-мощното оръжие е най-добро. Накратко, природата бе вложила всичко в онези му части, а за ума му просто нищо не бе останало.
Аз бях напълно доволна, че съм задоволила любопитството си и, въпреки че изкушението беше голямо, нямах намерение да се занимавам повече, затова пък Луиза продължаваше да го гледа с алчни очи; е, добре, нямах нищо против да я оставя да действа, както ѝ подсказва желанието, но ѝ дадох да разбере, че смятам да остана и да наблюдавам играта, любопитна този път да видя как ще се справи горкият глупчо с любовната операция.
Луиза беше като старателна пчела, която не пропуска да обере нектара от рядко цвете, макар и пораснало на купчина тор, и с готовност прие моя отказ. Желанията ѝ не търпяха отлагане, а и аз я окуражавах и скоро тя пое риска да опита любовните наслади с идиота, който вече бе здраво възпламенен за целта вследствие на нашите дразнения, с които го бяхме довели дотам, че струните на инструмента му, настроени на най-висока тоналност, можеха всеки момент да се скъсат и той да се пръсне от щастието и кръвта, които го изпълваха.
Луиза хвана здравата дръжка, която така съблазнително ѝ се самопредлагаше и, както я държеше, поведе кроткия младеж към леглото, а той с радост я последва, подтикван от инстинктивните природни сили и остена на неясното желание.
Те се спряха до леглото и тя зае любимата си поза — силно наведена напред, с гръб към него, като не изпускаше каквото бе хванала, след което с една ръка надигна фустите си, докато откри бедрата и задните си части и се разкрачи, при което розовоустото ѝ съкровище разцъфтя отворено пред очите му толкова ясно, че и идиот не би го пропуснал. Нямаше как да сбърка, защото Луиза нетърпеливо насочи върха на тежкобойното оръдие и го пое с хищен апетит, но при това действие така се разтегли, че извика с глас — явно не ѝ беше лесно. Но беше късно, бурята се разрази и тя трябваше да я понесе, защото сега мъжът-оръдие, развълнуван от чувственото наслаждение, усети мъжкото си превъзходство и предимство ведно с меда на неземното удоволствие, което го подлуди, радостта му се замени с неконтролируем бяс, от който чак аз се разтреперах. В този момент той надмина себе си, лицето му — преди лишено от смисленост и изразителност, сега придоби такъв страшен израз на важност заради действието, което извършваше, че аз изпитах нещо като уважение към него, виждайки промяната, която настъпи в личността му: от очите му хвърчаха искри, а лицето му бе напрегнато и зачервено от видимото усилие, което природният инстинкт му налагаше. Той блъскаше и разкъсваше пред себе си, див и безумен като подгонен звяр и ореше дълбоко браздата, безчувствен към оплакванията на Луиза, нищо не може да възпре, нищо не можеше да озапти ураган като този, веднъж мушнал главата си, сякаш сляп гняв го направляваше напред и все напред — да пронизва, да раздира, да преодолява без милост всякакви препятствия по пътя си. Раненото, разцепено момиче пищеше, дърпаше се и се бореше, зовеше за помощ и се мъчеше да се провре под младия дивак или да го отхвърли, но уви, напразно — по-скоро зимна виелица би стихнала, отколкото неговата жестока атака. И наистина, всичките ѝ движения бяха така безредни, че вместо да я освободят, още повече затягаха хватката около нея, и тя се мяташе безпомощно, стисната от яките му ръце, сякаш вързана за клада и осъдена на смърт. А той, отдаден докрай на инстинкта, с животинско изражение, преминаващо на моменти в свирепост, целуваше и хапеше врата и гърба ѝ и тези хищнически любовни захапки оставиха отпечатъци, които Луиза носи дни наред след това.