Бедната Луиза все пак се справяше по-добре, отколкото можеше да се очаква, и макар да страдаше и то жестоко, вярна на добрата стара кауза, тя страдаше с наслаждение и извличаше удоволствие дори от болката. И скоро, след един последен зверски напън, дивакът-оръдие, движещ се като ужасен свредел до най-дълбоките ѝ недра, спря малко преди да я пробие цялата — оставяйки я без дъх, без страх и без желание, и сега, „нагостена с най-вкусния залък“ (Шекспир), Луиза вече лежеше доволна, сита и пресита, с разтеглени до скъсване части, а инструментът на нейното препълване преобръщаше вътрешностите ѝ, докато удоволствието я овладя напълно и така я погълна, че влизайки най-сетне в синхрон с бесния орач и вземайки активно участие в бунта на дивия му екстаз, тя самата сякаш загуби ума си и се превърна в тяло без мозък, съществуваше само за тялото, живееше само чрез тялото, загубена в дебрите на любовната омая, изписана по лицето ѝ: потрепващи клепачи, яркочервени устни и бузи — всички знаци на крайна екзалтация. Накратко, сега тя бе просто машина за наслада, владееща движенията си не повече от самия идиот, който я бе поробил, карайки я да усеща буреносната му страст като нежност; слабините им се тресяха от мощта на конфликта им, докато финалният изблик на удоволствие — запенен и бушуващ, изригна перления дъжд, след който ураганът следваше да затихне. В същия миг от очите на идиота потекоха обилни сълзи от наслаждение, а от гърлото му се изтръгна див екстатичен вик; към него се присъедини и гласът на Луиза с вик като на загиващ: „А-а-а!“, заедно с познатите симптоми: замаян поглед, делириум и конвулсивни тръпки. Тя продължи да лежи, потопена в наслада, останала без дъх и вибрираща като струна, която е била дръпната твърде силно — сетивата ѝ така бяха пресилени, че не можеше да се съвземе.
Що се отнася до идиота, чието невероятно оръдие успешно проведе атаката, сега неговото изражение отново бе станало глупаво или по-скоро траги-комично, защото в него имаше тъжно-жалостиво неразбиране, добавено към естествената му тъпота и той стоеше, провисил етикета на мъжествеността си, който дори отпуснат и успокоен, стигаше до средата на бедрата му — ужасен и в падението си инструмент, а обезсърченият му поглед се местеше ту към внезапно сразения му борец, ту към Луиза, сякаш очакваше да му върне нещо, което преди малко му е дала. Но скоро жизнеността му се възвърна, разнасяйки мъглата на слабост и отпадналост, които законът на удоволствието предизвиква у всеки, и отново кошничката с цветя се превърна в главна негова грижа и тревога. Аз я потърсих и му я донесох, докато Луиза оправяше роклята си, а след това тя го зарадва може би повече от преди малко, като изкупи всичките букети, което беше най-подходящото решение в случая, тъй като ако му дадеше подарък, майка му би се усъмнила и някой можеше да проследи произхода и мотивите за такъв подарък.
Не знам дали е имало друга любовна среща между Луиза и него, но да си призная, не вярвам. Тя задоволи прищявката си и насити до втръсване желанието си от един път, който слава богу нямаше други последици, освен дето младежът изразяваше несдържана радост, щом я видеше на улицата, но паметта му бе толкова слаба, че скоро забрави случилото се в полза на следващата жена, изкушена от плъзналите слухове за невероятните му способности.
ДЕСЕТА ЧАСТ
Самата Луиза не остана при г-жа Коул дълго след тази случка (за която, впрочем, не посмяхме да ѝ се похвалим от страх, че няма да я одобри), защото срещна един млад мъж, който се влюби в нея и замина с него в чужбина, като събра набързо дрехите си още на другия ден, след като предупреди г-жа Коул, че напуска, и, доколкото знам, до последно запази пълна дискретност относно миналото си; оттогава нямам вест от нея.
Но три дена след нейното заминаване двама много красиви джентълмени — специални любимци на г-жа Коул, ползващи безплатно услугите ѝ, поискаха съгласието ѝ двете с Емили да участваме в забавление в една малка, чудесно обзаведена къща, принадлежаща на единия от тях, разположена на брега на Темза, откъм Съри.