Вие познавате г-н С. О., известни са Ви имението му, богатството му и трезвия му разум, в такъв случай как ще Ви се стори, ако Ви кажа, че разтревожен за морала на сина си и с цел да формира у него вкус към добродетелта, както и рационално отвращение от порока, той влезе в ролята си на негов церемониал-майстор и го преведе, хванал го за ръка, през най-забележителните публични домове в града, където се погрижи да бъде запознат с всички сцени на разврат, докато се погнуси? Експериментът, ще кажете възмутено, е опасен. Вярно, опасен е, особено за глупците; но заслужават ли глупците да мислим толкова за тях?
Надявам се да се видим скоро, а дотогава останете откровена и ми вярвайте,
ГОСПОЖО
Ваша, и т.н., и т.н.
ПОСЛЕСЛОВ
„Този, който иска да унищожи свободата на една нация, трябва да започне от заглушаване на свободното слово“
През цялата човешка история най-различни хора с най-различни разбирания по най-различни причини са се опитвали — и все още се опитват — да забранят всичко, което е в разрез с техните убеждения. Дълъг е черният списък на забранявани книги.
По едно или друго време, на едно или друго място, са били цензурирани, горени или забранявани: „Лузистрат“ на Аристофан, „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър, „Мол Фландърс“ на Даниел Дефо, „Опит върху човешкия разум“ на Джон Лок. (забранена за преподаване в Оксфорд през 1701 г.; френското преводно издание е записано в „Индекса“ — списъка на забранените от католическата църква книги), „1001 нощи“, „Изповедите“ на Жан-Жак Русо, Библията и Корана са били иззети от библиотеките в бившия СССР и вносът им — забранен, от 1926 до 1956 г., „Любовникът на лейди Чатърли“ на Д. Х. Лоурънс (обект на многобройни съдебни процеси в САЩ и Великобритания чак до 60-те години на 20-ти век), „Лолита“ на Владимир Набоков (забранена като неприлична във Франция, 1956–59, Аржентина, 1959, и Нова Зеландия, 1960), „Одисей“ на Джеймс Джойс (горена в САЩ, 1918, Ирландия, 1922, Канада, 1922, и Англия, 1923), „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ на Марк Твен (за изразяване расистки идеи), „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек (за неприличен език, расизъм и насилие), „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли, „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли, „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, „Сатанински строфи“ на Салман Рушди, „Куджо“ и „Мъртва зона“ на Стивън Кинг, „Секс“ на Мадона и много други.
Класически пример за забранявано произведение е романът „Фани Хил или мемоарите на една лека жена“, който става широко достъпен за читателската публика едва през 20-ти век, макар че е написан още през 18-ти. Разбира се, цензурата, както винаги в такива случаи, вместо да постигне целите си, само допринася за нарастване на популярността му, дължаща се преди всичко на темата, която се разглежда в него — човешката сексуалност. Обаче „Фани Хил“ в никакъв случай не е просто един еротичен роман.
Романът е издържан в епистоларната традиция, характерна за времето на автора, под формата на две дълги писма от главната героиня до неизвестна доверена „госпожа“. В тези писма пред читателя постепенно се разкрива живота на една елитна лондонска проститутка. Езикът, с който Клилънд говори чрез героинята си, е красноречив, елегантен и точен. Обстоятелствата от живота на Фани са обрисувани в хронологичен ред, действието се развива увлекателно и логично, сцените се разкриват една след друга — реалистични и изчерпателни. Въпреки пълната откровеност, авторът е успял да избегне вулгарното звучене. Нещо повече, немалко пасажи от книгата притежават силата на поетично внушение с тяхната нежност, въодушевление и покоряваща изповедност. Романът е майсторска картина, представяща с възхищение красотата на човешкото тяло в най-малки подробности, страстна защита на взаимната всеотдайна любов, апотеоз на сексуалните отношения, основани на любов, доверие и преданост. Показателно е, че завършва с открита възхвала на добродетелта и на „любимия, наречен единствен измежду целия свят“.
Освен с наситения си, образен стил, „Фани Хил“ се откроява сред еротичната литература и с други достойнства. Някак ненатрапливо, между историите за сексуалните премеждия на героинята, Клилънд успява да изложи възгледите си върху живота, любовта и социалното неравенство — изненадващо прогресивни и незагубили актуалност до днес. Интерес представлява и тънката иронична нишка, преминаваща през повествованието, умело вплетена в самия стил, насочена както към недъзите на обществото, така и към литературните предшественици на Клилънд и техните дидактични произведения, като например епистоларния роман „Памела“ на Самюел Ричардсън, където главната героиня — слугиня, се омъжва за господаря благодарение на това, че старателно пази добродетелността си, или романа на Даниел Дефо „Мол Фландърс“, където героинята се омъжва по сметка няколко пъти, докато е млада и свежа, а по-късно започва да краде от бедност, но в крайна сметка намира спокойствие и сигурност на старини като „почтена“ собственичка на плантация в Новия свят.