Известно време, чиято продължителност не можа да установи, Маккай се замисли над последната размяна на реплики. Почуства се понесен от силно течение, без никакви познати опорни точки, за които да се залови. Как можеше „неправилно“ да бъде противоположното на „подходящо“? Ако не можеше да измерва смисъла и значенията на понятията, как можеше да измерва времето?
Маккай прокара длан по челото си и опита да отрие потта в якето си. То беше подгизнало.
Независимо от това, че не знаеше колко време бе минало, той все още знаеше къде точно се намира сред безкрая на вселената. Оставаше заобиколен от стените на хидробола. Невидимото присъствие на Кейлбана не бе станало по-малко загадъчно, но той можеше да види пробляскващата субстанция на съществото и да изпита известно задоволство от факта, че то му говори.
В съзнанието му се загнезди мисълта, че ако Кейлбанът загинеше, всеки разумен, използвал пространствена врата щеше да умре. Тя сковаваше мускулите му. Кожата му бе подгизнала от пот, която не се дължеше само на жегата. Във въздуха витаеше смъртта. Почуства се наобиколен от всичките квадрилиони и квадрилиони разумни, които го умоляваха да им помогне. Помогни ни!
Всички, които бяха използвали пространствена Врата.
Хиляди проклятия! Дали бе разбрал правилно думите на Кейлбана? Това бе единственото логично предположение. Смъртните случаи и полудяванията, които съпътстваха всяко от изчезванията на Кейлбаните, ясно доказваха, че друга интерпретация е изключена.
Нишка по нишка, смъртоносният капан бе изкован и заложен. Оставаше само да щракне и да напълни вселената с мъртва плът.
Просвятващият овал над огромният супник изведнъж се сви. Спусна се надолу, после обратно нагоре, после наляво. Маккай ясно почуства някакво безпокойство. Овалът бе изчезнал, но погледът на Маккай остана вперен в не-присъствието на Кейлбана.
— Нещо не е наред ли? — попита Маккай.
Вместо отговорв стената зад Кейлбана се отвори люкът на една пространствена врата. От другата страна се появи фигурата на жена, смалена, като че ли гледана от обратната страна на телескоп. Маккай веднага я позна от всичките новинарски визии и холоскици, които бе разглеждал по време на инструктажите за конкретната си задача.
Пред него стоеше Млис Абнет. От забавеното преминаване през пространствената врата светлината имаше лек червеникав оттенък.
Беше очевидно, че Пластичните фризьори от Стедиън здраво се бяха потрудили над нейната персона. Отбеляза си мислено да провери това по-късно. Младежката й фигура притежаваше изкусителните извивки и заоблености на жена на удоволствията. Вълнисти сини къдрици обрамчваха лицето с приличната на венчелистче малка червена уста. Огромните лъчезарни зелени очи и острият гърбав нос излъчваха странен контраст — величествената женственост противостояща на нахакаността на мъжкараната. Приличаше на кралица в изгнание, неувяхващо млада. Беше поне на осемдесет стандартни години, но Пластичните й фризьори бяха постигнали тази невероятна комбинация: достъпна жена на насладите, от която лъха някаква прикрита, ненаситна мощ.
Скъпоструващото тяло бе покрито с дълга пелерина от сиви дъждовни перли, която бе така плътно прилепнала и следваше всяко движение на тялото, че приличаше на лъщяща кожа. Тя се приближи към отвора на вихровия цилиндър. Докато се приближаваше, рамката на цилиндъра скриваше от погледа последователно ходилата й, после краката, бедрата и ханша.
По време на този преход Маккай почуства коленете си размекнати като на хиляда годишен старец. Бе останал свит на пода, на мястото, откъдето бе влязал в хидробола.
— Ооо, Фани Мае, — каза Млис Абнет — ти имаш посетител. — Изкивен от пространствената врата, гласът й звучеше дрезгаво.
— Аз съм Йори Х. Маккай, Извънреден Саботьор — каза агентът.
Не се ли присвиха леко зениците на очите й, помисли си Маккай. Тя спря. Сега само главата и раменете й се виждаха в рамката на цилиндъра.
— А пък аз съм Млис Абнет, свободен гражданин.
Свободен гражданин! Маккай изруга наум. Тази кучка контролираше производствените мощности поне на петстотин свята. Маккай бавно се изправи на крака.
— Бюрото по Саботажа има да урежда някои законови въпроси с теб — каза й той. Предупреди я официално, за да спази формалностите.
— Аз съм свободен гражданин! — излая тя. Гласът й бе надменен и величествен, но нотките на раздразнение в него разваляха ефекта.