— Виждам — рецепторно възприемане на външна енергия — отвърна Кейлбана.
Маккай зарови лице в дланите си. Чувстваше се подтиснат. Мозъкът му беше изтръпнал от постоянното излъчване на Кейлбана. Какви ли бяха рецепторите за такова възприятие? Знаеше, че след един такъв въпрос само ще се впуснат в още едно безрезултатно търсене на подходящи думи и понятия.
Със същия успех можеше да слуша целия този разговор с очите си, или с някой друг орган, съвсем непригоден за тази цел. Твърде много неща зависеха от това, което той правеше в момента. Въображението му рисуваше огромната пустота, която щеше да последва след смъртта на този Кейлбан. Мъртва пустота. Може би само няколко деца щяха да оцелеят, но те бяха предварително обречени. Цялата доброта, красотата, лошотията… Всичко, присъщо на разумните… всичко това щеше да изчезне. Щяха да останат само няколко злощастни, тъпи същества, които никога не бяха използвали пространствена врата. Ветровете, багрите, уханието на цветята, пеенето на птичките… това щеше да остане и след унищожението на светът на разумните.
Но мечтите щяха да изчезнат, изгубени в безкрая на смъртта. Една особена тишина щеше да налегне над света. Нямаше да се чува прекрасната реч, изпъстрена с багрите на мисълта.
Кой щеше да утеши вселената за тази огромна загуба?
Маккай отпусна ръце и попита:
— Има ли някъде такова място, където можеш да отнесеш твоя… дом, така че Млис Абнет да не може да те намери?
— Оттеглянето възможно.
— Добре, направи го!
— Не мога.
— Защо?
— Споразумението забранява.
— Развали проклетото споразумение!
— Непочтено действие води до абсолютно разпадане за всички разумни от вашата… предлагам „вълна“ като предпочитан термин. Вълна. Много по-близък от плоскост. Моля, замени с понятието „вълна“, навсякъде където съм използвал „плоскост“ в нашата дискусия.
Това чудо е нетърпимо, помисли си Маккай.
Вдигна ръка за да изрази раздразнението си и в същият миг почуства как тялото му потръпна и малкият му мозък се възпламени от повикването за междупространствен разговор. Съобщението започна да тече и той усети как тялото му започна да се тресе и извива, изпаднало в налудничавия транс.
Но този път не се възпротиви на повикването.
Всички дефиниции, независимо от езика, на който са направени, трябва да се смятат за условни.
— Тук е Гичел Сайкър — започна онзи.
Маккай си представи директорът на Отдел анализи към Бюрото, учтивият малък Лаклак, удобно разположен в приятно обзаведения си кабинет в щаба на БюСаб на Централата. Сайкър вероятно седеше отпуснат в модерното си кучекресло, което вещо масажираше плътта му. Бойното му пипало е прибрано, лицето — широко отворено, а раболепните му слуги някъде наблизо чакат да натисне копчето и да ги повика.
— Крайно време беше да се обадиш — каза Маккай.
— Крайно време ли?
— Да. Сигурно вече сте получили съобщението от Фурунео…
— Какво съобщение?
Маккай изтръпна. Като че ли мозъка му се отърка в точиларски камък и от съприкосновението мислите му се разхвърчаха като искри. Няма съобщение от Фурунео?
— Но Фурунео тръгна оттук преди доста време и…
— Обаждам се — прекъсна го Сайкър — защото няма и следа от вас двамата от доста дълго време и щурмоваците на Фурунео са обезпокоени. Един от тях… Къде трябваше да отиде Фурунео и как?
Една мисъл проряза съзнанието на Маккай.
— Къде е роден Фурунео?
— Роден ли? На Лейди-Би. Защо?
— Мисля, че ще го открием там. Кейлбанът използва S-системата, за да го изпрати вкъщи. Ако още не се е обадил, по-добре изпрати да го вземат. Той трябваше да…
— На Лейди-Би има само три Таприсиота и една пространствена врата. Това е една доста забутана планета, пълна с отшелници и…
— Това обяснява забавянето. Междувременно, ето как стоят нещата…
Маккай започна да разяснява проблема в детайли.
— Вярваш ли на това нещо, на окончателното разпадане? — прекъсна го Сайкър.
— Трябва да го повярваме. Всички доказателства сочат това.
— Е, да, може би… но…
— Не можем да си позволим никакво може би, Сайкър.
— По-добре да се обадим на полицията.
— Мисля, че тя иска да направим точно това.
— Така ли? И защо?
— И кой ще трябва да подпише исковата молба?
Тишина.
— Схващаш ли картинката? — настоя Маккай.
— Отговорността е твоя, Маккай.
— И винаги е била. Но ако сме прави, това не променя нещата, нали?