— Стомана? Напълно ли си сигурен?
— Напълно.
— Та кой ли използва стомана в днешно време?
— Не е чак толкова рядко срещана на някои от новите планети. Дори наскоро „R&R“ произведоха някакъв нов подобрен вид, който използват в строителството.
— Диващина!
— Така си е.
— Знаеш ли, — каза Маккай — нали търсим някоя забутана планета. Както изглежда, в момента се намирам точно на такава.
— Къде си?
— Не знам.
— Не знаеш ли?
Маккай му обясни в какво положение се намира.
— Вие, полевите агенти, понякога поемата твърде големи рискове — каза Тулук.
— Така си е.
— Нали носиш монитор? Мога да накарам Таприсиота да идентифицира местоположението ти. Да прибягна ли до клаузата с използване на монитор?
— Нали знаеш, че това е клауза с плащане в брой — каза Маккай. — Не мисля, че случаят е толкова спешен, та да рискувам един банкрут на Бюрото. Нека първо да се опитам да определя местоположението си с други средства.
— Какво искаш да направя?
— Обади се на Фурунео. Кажи му да ми остави още шест часа и после да накара Кейлбана да ме прибере обратно.
— Да те прибере, а? Сайкър каза, че си бил в едно от ония S-чудеса на Кейлбаните. Ще може ли да те прибере оттам, където си в момента?
— Надявам се.
— Веднага ще се обадя на Фурунео.
Фактите винаги са такива каквито искаш да бъдат. На това ни учи относителността.
Маккай бе вървял вече около два часа, когато видя дима. Тънките струйки пушек се виеха в небето на фона на далечните сини хълмове.
По време на дългия преход Маккай на няколко пъти се запита дали не е попаднал на място, където ще умре от глад и жажда преди краката му да го отведат в безопасната цивилизована среда на себеподобните му. Изпадна в мрачно самообвинително настроение. Не се случваше за първи път машината, която бе смятал за безотказна да прояви някакъв дефект, който можеше да се окажсе фатален.
Но не си беше представял, че машината на собственият му мозък може да го вкара в беля. Мислено се прокле за това, че бе използвал S-системата на Кейлбана, при положение, че много добре знаеше колко ненадеждно е комуникирането със съществото.
Върви!
Никога не си бе представял, че ще му се наложи да върви, за да се спаси.
Това бе неизменната грешка, която разумните допускаха в отношенията си с машините. Постоянното използване на механичните съоръжения поставяше мускулите на разумните в твърде неблагоприятно положение, и то в една вселена, където всеки момент можеше да се наложи да разчиташ единствено на мускулите си, ако искаш да се спасиш.
Точно както стояха нещата сега.
Като че ли се бе приближил малко към дима, въпреки, че хълмовете изглеждаха все така далечни и недостижими. Върви! Точно така ли трябваше да се оплеска сега работата. И точно това място ли трябваше да избере Абнет за налудничавата си игра. Ако, разбира се, това беше мястото, където се криеше Абнет. Ако Кейлбанът не е разбрал съвсем погрешно това, което се искаше от него.
Ако, изобщо, любовта можеше да намери път.
Какво общо, по дяволите, можеше да има любовта с всичко това?
Маккай продължаваше да се влачи напред, съжалявайки че не е взел със себе си вода. Първо жегата в хидробола, а сега и това. В гърлото му гореше огън. Прахът, който вдигаше с всяка своя стъпка само още повече усложняваше нещата. Червеникавите облачета прах полепваха по гърлото и ноздрите му. Имаха вкус на мухъл.
Потупа комплекта с инструменти в джоба на якето си. Лъчеметът можеше да пробие дупка в напуканата земя, можеше дори да стигне до вода. Но как щеше да извади водата и да накваси пресъхналото си гърло?
Наоколо гъмжеше от насекоми. Прехвръкваха около него, жужаха, пълзяха покрай канавките, дори се опитваха да кацат по откритите части на тялото му. Накрая се принуди да извади един от спрейовете със стимуланти. Постави го на средна мощност и започна да пръска ветрилообразно пред себе си. Така предпазваше лицето си от набезите и ръсеше разпарчатисани останки от насекоми след себе си.
Дочу някакъв нисък, боботещ, неясен звук. Като че ли удряха по нещо кухо и резониращо. Може би тъпан. Звукът идеше някъде отпред, където се виждаше димът.
Можеше да бъде и естествено природно явление, помисли си Маккай. Може да бяха и някакви диви животни. Димът можеше да бъде причинен и от самозапалил се огън. Все пак, той извади лъчемета от комплекта си и го сложи в страничния си джоб, така че да му е под ръка.
Звукът стана по-силен и на по-големи интервали, като че ли маркираше постепенното му приближаване. Трънливите храсталаци и вълнистия терен скриваха източника му.