Следвайки пътя, Маккай се затътри нагоре по едно леко възвишение.
Налегна го тъга. Беше захвърлен тук, на някаква мизерна планета в задния двор на вселената, на място, от което го побиваха тръпки. Бяха му дали роля в приказка с поука, в която той беше потърпевшият и това никак не му се нравеше. Той беше изтощеният от жегата пътешественик, а жаждата му — изтърканият копнеж. Пътят му бе осеян със страдания. Преследваше една отблъскваща, глупава мечта, която бе обречена да изчезне, отнесена от един единствен Кейлбан.
Огромното жертвоприношение, което щеше да последва смъртта на Кейлбана го смазваше. Преобръщаше цялата му същност с краката нагоре и изцеждаше и последният лъч от светлината на съществуването. Неговата собствена смърт щеше да се изгуби в ужасната катастрофа, като пукота на водно мехурче насред атомна експлозия.
Маккай тръсна глава, за да прогони тези мисли. Страхът щеше да скове мозъкът му и да му попречи да мисли разумно. Не можеше да си позволи това.
Едно нещо поне беше сигурно за сега — слънцето залязваше. Беше се смъкнало поне с две ширини над хоризонта, откакто бе започнал безсмисления си преход.
Какво, в името на безбройните дяволи, беше това думкане? Носеше се, като че ли яхнало жегата — монотонно, настойчиво. Почувства как кръвта в слепоочията му бие като че ли в отговор на думтенето — дум, бум, дум, бум…
Маккай стигна до върха на възвишението и спря. Намираше се над малка, кръгла котловина, очистена от храсталаците. В средата, ограда от тръни ограждаше двайсетина колиби с покриви от трева. Изглеждаха направени от кал. Димът излизаше от дупки в покривите на колибите и от няколко запалени на открито огньове. В котловината тук там се чернееха разпръснатите фигури на преживящия добитък. От време на време животните надигаха глави със снопчета кафеникава трева, висящи от устите им.
Чернокожи малчугани с дълги пръти в ръце пазеха добитъка. Още много чернокожи мъже, жени и деца щъкаха насам натам из заграденото с трънаци поселище, заети с най-различни занимания.
Маккай, който имаше далеч назад в родословието си черни прадеди от планетата Каолъ, намери сцената за смущаваща. Тя докосна в съзнанието му една забравена наследствена струна, която зазвуча с фалшив тон. Къде ли в цялата вселена хората можеха да изпаднат до толкова ниска степен на примитивно съществуване? Сцената беше като че ли взета от учебник за мрачното средновековие на древната планета Земя.
Повечето от децата бяха голи, както и някои от мъжете. Жените носеха поли от тръстикови листа.
Това някакво странно завръщане обратно към природата ли беше, зачуди се Маккай. Голотата не го смущаваше особено. Просто мисълта, че вижда всичко това с очите си, беше твърде невероятна.
Тясна пътечка водеше надолу в котловината, пресичаше поселището, излизаше от другия му край и се губеше нагоре отвъд отсрещния склон.
Маккай започна да се спуска. Надяваше се, че ще може да получи малко вода в селото.
Бумтенето идваше от една широка колиба почти в средата на поселището. Пред нея имаше спряна каручка с две колелета и впрегнати четири огромни двуроги звяра.
Маккай огледа двуколката, докато се приближаваше. Между двете й високи странични канати беше нахвърляна странна купчина от архаични предмети — някакви плоски, подобни на дъски неща, топчета от пъстроцветна плетена материя, дълги пръти със заострени метални върхове.
Думкането спря и Маккай разбра, че са го забелязали. Децата се разбягаха с писъци между колибите, като непрестанно го сочеха с ръце. Възрастните се извърнаха с бавно достойнство към него и взеха да го изучават с поглед.
Необичайна тишина се възцари над селото.
Маккай влезе в селото през един отвор в оградата от тръни. Безизразни черни лица проследиха с поглед приближаването му. Неприятната воня на мястото го удари в носа — гниеща плът, животински тор, пушек, печено месо и какви ли не други задушливи миризми, чийто произход изобщо не желаеше да открие.
Облаци от черни насекоми кръжаха над впрегнатите в каручката зверове, без да се притесняват от тромавото помахване на опашките им.
Бял мъж с рижа брада се появи от широката колиба при приближаването на Маккай. Мъжът носеше шапка с широка периферия, мръсно черно яке и панталони от груб дочен плат. В едната си ръка държеше камшик, точно копие на този, използван от Паленките. Щом видя камшика, Маккай разбра, че е попаднал точно където трябва.
Мъжът го чакаше, застанал на прага. Имаше страховита фигура, подли очички и тънки устни, скрити зад гъстата брада. Огледа Маккай, кимна на групата чернокожи, застанали отляво, посочи им каруцата и отново насочи цялото си внимание към агента.