— Май за малко да се изтървеш, а? — попита Тулук.
— Ще бъдеш ли така добър да изчезнеш и да ме оставиш най-после да си извадя крака от локвата?
— Усещам, че си доста изморен — каза Тулук. — Добре е да си починеш малко.
— Ще почивам, когато имам време за това. Надявам се само, че няма да заспя в онзи парник. Ще се събудя напълно опечен за някоя канибалска трапеза.
— Понякога, вие човеците се изразявате по отвратителен начин — каза Рийвът. — Все пак по-добре е да останеш буден известно време. Маккай може да се нуждае от точност.
Той беше от хората, които предизвикват Смъртта.
На вън беше тъмно и мрачно. Още по-тъмни и мрачни бяха мислите й.
Проклетият Чео, тоя садистичен глупак! Грешка беше да финансира хирургическата операция, която превърна Пан Спечито в анормален индивид със замразено его. Защо не беше останал същия, както когато се срещнаха за първи път? Тогава той бе толкова романтичен… толкова… толкова вълнуващ.
Въпреки всичко, той все още й беше полезен. И не можеше да се отрече, че именно той бе този, който пръв прозря невероятните възможности, които се откриваха пред тях след откритието им. Това поне все още си беше вълнуващо.
Тя се отпусна върху меките кожи на кучекреслото си, едно от изключително редките, които бяха с вградени котешки инстинкти и бяха приучени да приспиват господарите си с мъркане. Нежните вибрации пронизаха плътта й, прогонвайки раздразнението от всяка фибра на тялото й. Толкова успокояващо.
Тя въздъхна.
Апартаментът й заемаше най-високият етаж на кулата, която бяха издигнали в техния сигурен малък свят. Знаеха, че скривалището им е недостъпно и неоткриваемо за нито една форма на комуникация или закон, освен за възможностите на един единствен Кейлбан, на когото и без това му оставаше още съвсем малко живот.
Но как бе стигнал до тук Маккай? И какво искаше той да каже с това, че е провел разговор чрез Таприсиот?
Кучекреслото, чувствително към всяко нейно движение, спря да мърка веднага щом тя се надигна. Излъгала ли беше Фани Мае? Имаше ли някъде останал и друг Кейлбан, който можеше да открие това място?
Като приемем, че е доста трудно да се разбере какво точно иска да каже един Кейлбан, много вероятно бе да е така. Но все пак не можеше да има грешка в най-основното. Този свят беше непристъпна стая, ключът за която се криеше в съзнанието на един единствен човек — мадам Млис Абнет.
Изправи се в кучекреслото.
Тя щеше да предизвика огромна вълна от смърт, за да направи това място сигурно за вечни времена. Един огромен смъртоносен оргазъм. Имаше само една врата и смъртта щеше да я затвори. Оцелелите, всички избрани лично от нея щяха да живеят вечно в щастие и охолство. Тук, отвъд всички… свръзки…
Каквото и да представляваха свръзките.
Тя стана и започна да се разхожда напред назад в тъмнината. Килимът, същество пригодено да й доставя удоволстие, също като кучекреслото, се заизвива, отърквайки се ласкаво в краката й.
Доволна усмивка се разля по лицето й.
Въпреки усложненията и необходимостта да се наруши обичайният ритъм, те трябваше да намалят интервалите между бичуванията. Фани Мае трябваше да бъде тласната към окончателно разпадане колкото се може по-скоро. Да убиваш без да караш жертвите да страдат беше нещо, което Абнет бе способна да наблюдава с наслада.
Но трябваше да се бърза.
В хидробола полузаспалият Фурунео клюмаше, облегнат на една от стените. Просъницата не му попречи мислено да напсува жегата вътре. Имплантираният в мъзъка му часовник показваше, че остава малко по-малко от час до времето, когато трябваше да се прибере Маккай. Фурунео се бе опитал да разясни разделението на часовете на Кейлбана, но тя упорито не можеше да го разбере.
— Продължителностите се разширяват и простират — бе казала тя. — Те се деформират и проникват с неопределени движения една между друга. Така времето остава непостоянно.
Непостоянно?
Вихровият цилиндър на пространствената врата се отвори точно зад огромният супник на Кейлбана. Лицето и голите рамене на Абнет се появиха в отвора.
Фурунео се отблъсна от стената и тръсна глава, за да се разсъни. Проклятие, каква жега беше тук!
— Ти си Аличино Фурунео — каза Абнет. — Знаеш ли коя съм?
— Знам.
— Познах те веднага — каза тя. — Познавам по физиономии повечето от тъпите планетарни агенти на Бюрото. Това ми е от полза.