— Тя живя още трийсет и една години след този ден — прошепна той.
— И ти можеш да преживееш тези трийсет и една години отново.
— Аз… но, аз няма да съм същият. Тя ще…
— Тя ще те познае.
Щеше ли наистина, замисли се той. Може би да. Да, тя щеше да го познае. Може би дори щеше да разбере причините за това негово решение. Но той знаеше, че тя няма да му прости никога. Не и Мада.
— С подходящите грижи, тя може и да не умре след трийсет и една години — каза Абнет. Фурунео кимна, но този жест бе предназначен единствено за него самия.
Тя нямаше да му прости, както нямаше да му прости и младежът, който щеше да се върне на празната яхта. А този младеж беше още жив. Няма да мога да си го простя, помисли си той. Младежът, който бях, никога няма да ни прости за всичките тези изгубени прекрасни години.
— Ако се притесняваш, — каза Абнет — че ще промениш с нещо вселената или хода на историята или всякакви такива глупости, просто го забрави. Фани Мае ми каза, че няма нищо подобно. Променяш само една отделна ситуация, нищо повече. Новото положение продължава да си върви сякаш нищо не е било, а всичко друго си остава същото.
— Разбирам.
— Съгласен ли си да сключим сделката? — попита Абнет.
— Какво?
— Да накарам ли Фани Мае да я прибере за теб?
— Не си прави труда — отвърна той. — Не мога да се съглася с такова нещо.
— Шегуваш се!
Той вдигна глава, за да я погледне. Тя бе отворила една съвсем малка пространствена врата точно над главата му. Само очите, носа и устата й се виждаха през отвора.
— Не, не се шегувам.
За момент се мярна част от ръката й, когато тя я вдигна за да посочи към другата врата.
— Погледни там, виж от какво се отказваш. Погледни, казвам ти! Можеш ли напълно искрено да кажеш, че не искаш това да се повтори?
Той се извърна.
Мада бе легнала обратно в хамака, заровила лице във възглавницата. Фурунео си спомни, че щеше да я намери така, когато се върнеше от плуването.
— Ти не ми предлагаш нищо — каза той.
— Не е вярно! Всичко, което ти предлагам е истина!
— Ти си една глупачка — каза той — щом не можеш да разбереш разликата между това, което имахме с Мада и това, което ми предлагаш ти. Просто те съжалявам, като…
Нещо със страшна сила се впи в гърлото му и го задави. Ръцете му се размахаха във въздуха, докато нещо силно го притегли нагоре… нагоре… Почувства, че главата му навлиза във вихровия цилиндър на пространствената врата. Когато вратът му стигна до рамката, люкът рязко се затвори. Тялото на Фурунео падна обратно в хидробола.
Езикът на тялото и танцът на хормоните са първични форми на общуване.
— Тъпа глупачка! — изрева Чео. — Ти си абсолютна, тъпа, задръстена глупачка! Ако не бях се върнал, когато…
— Ти го уби! — изписка тя и заотстъпва назад от окървавената глава на пода на стаята. — Ти… ти го уби! Точно когато почти бях…
— Почти беше съсипала всичко — изръмжа Чео и завря насеченото си от белези лице в нейното. — Чудя се какво ли използвате вместо мозък, вие, хората!
— Но, той…
— Той беше готов да извика помагачите си и да им разкаже всичко, което ти му изпя!
— Не позволявам да ми говориш по този начин!
— Когато става въпрос да залагаш моята собствена глава на дръвника, ще ти говоря както си искам.
— Ти го накара да страда! — обвини го тя.
— Той не усети нищо от това, което направих. Ти си тази, която го нагара да страда.
— Как можеш да кажеш такова нещо? — Тя се отдръпна назад от Пан Спечито. Пресилените хуманоидни черти предаваха зловещ израз на лицето му.
— Непрекъснато ми цивриш за това как не можеш да понасяш чуждото страдание — изгрухтя той — но истината е, че ти всъщност обичаш страданието. Причиняваш го навсякъде около себе си. Ти много добре знаеше, че Фурунео няма да приеме глупавото ти предложение, но нарочно искаше да го измъчваш. Искаше да го заболи за това, което е изгубил. Нима това не е страдание?
— Виж, Чео, ако ти…
— Той страдаше непрекъснато до момента, в който не сложих точка на болката му — Каза Пан Спечито. — И ти знаеш това!
— Престани! — изписка тя. — Не е вярно! Не е истина!
— О, вярно е и ти го знаеше през цялото време.
Тя се втурна към него и заудря гърдите му с юмруци.
— Лъжеш! Лъжеш! Лъжеш!
Той изви китките й и я принуди да падне на колене. Тя сведе глава. Сълзи се стичаха по бузите й.
— Лъжеш, лъжеш, лъжеш — не преставаше да хлипа.
Той й заговори с по-мек, разумен тон.