— Чудя се защо Тапито каза, че трябва да се свърже чрез Кейлбана? — прошепна Сайкър. Билдун поклати глава.
— Знаете ли, — каза един Читър, седнал до Тулук — мога да се закълна, че го чух да заповядва на Таприсиота да се свърже с Кейлбана.
— Глупости — каза Сайкър.
— Не мога да разбера — продължи Читърът — как може Маккай да отиде някъде и да не знае къде е?
— Тулук излезе ли от транса или още не е? — В гласът на Сайкър се прокрадваха нотки на страх. — Като че ли е изгубил егото си.
Всички разумни около масата замръзнаха в напрегнато мълчание. Всички знаеха какво иска да каже Сайкър. Нима Рийвът бе попаднал в капана на пространствените разговори? Дали наистина се беше изгубил в необятните дебри, от които личността никога не се завръща?
— СЕГА! — изрева някой.
Събраните около масата рязко се дръпнаха назад в мига, в който Маккай се изсипа от нищото, насред облак от прахоляк и мръсотия. Просна се по гръб върху масата, точно срещу Билдун, който подскочи в стола си. Китките на Маккай кървяха, очите му бяха изцъклени, а рижата му коса стърчеше налудничаво във всички посоки.
— Сега — прошепна Маккай. Обърна се на една страна, видя Билдун и, сякаш това обясняваше всичко, каза: — Брадвата се спускаше.
— Каква брадва? — пожела да узнае Билдун, намествайки се неспокойно в стола си.
— Тази, която Паленкито целеше към главата ми.
— Тази, която… КАКВО?
Маккай се надигна и седна с кръстосани крака. Започна да масажира китките на ръцете си, охлузени и разкървавени от въжетата. После повтори същата процедура с глезените си. В тази поза приличаше на някое от тайнствените жабешки божества на Гоакините.
— Обясни какво става тук, Маккай, — заповяда му Билдун.
— Ами аз… ъъъ, е, за една бройка да ме изтървете. Секунда забавяне щеше да бъде фатална — каза Маккай. — Защо Фурунео се забави толкова? Беше му казано след шест часа, не повече. Нали така? — Той погледна към Тулук, който продължаваше да мълчи, безжизнен като парче оловна тръба, облегнато на подпорката за Рийви.
— Фурунео е мъртъв — каза Билдун.
— О, по дяволите — тихо каза Маккай. — Как е станало?
Билдун му разказа накратко. После попита:
— А ти къде беше? И какво беше това за Паленкито и брадвата?
Както си седеше на масата, Маккай направи един стегнат доклад на събитията. Звучеше така, като че ли говори за трето лице, не за себе си.
— Нямам никаква представа къде бях — завърши той.
— Значи те щяха да те… насекат? — попита Билдун.
— Брадвата вече се спускаше — отвърна Маккай. — Беше стигнала до тук. — Той постави длан на около шест сантиметра пред носа си.
Сайкър прочисти гърлото си.
— Нещо не е наред с Тулук — каза той.
Всички погледи се насочиха към Рийва. Тулук оставаше в същата поза, облегнат на подпорката. Тялото му беше тук, но той самият отсъстваше.
— Той… изгубихме ли го? — изхриптя Билдун и извърна очи. Ако Тулук не успееше да се върне… Колко приличаше това на загубата на его при Пан Спечите!
— Я, някой там да раздруса тоя Таприсиот — заповяда Маккай.
— Само си губим времето. — Гласът принадлежеше на човек от Правния отдел. — Те никога не отговарят на въпроси за… нали знаете. — Погледна неспокойно към Билдун, но той продължаваше да гледа встрани.
— Тулук се свърза с Кейлбана — спомни си Маккай. — Аз му казах да го направи… Това бе единственият начин да ме измъкнете след смъртта на Фурунео. — Изправи се на крака върху масата, стигна до другия й край и се надвеси над Таприсиота.
— Ей, ти! — извика. — Таприсиот!
Мълчание.
Маккай побутна с пръст едно от пипалцата с речеви израстъци. Те се заудряха едно в друго и затракаха като кречетало, но никакъв разбираем звук не се чу.
— Не трябва да ги пипаш — каза някой.
— Докарайте друг Таприсиот — разпореди се Маккай.
Някой се втурна навън, за да изпълни нареждането.
Маккай изтри потта от челото си. Необходимо му беше огромно усилие на волята, за да не се разтрепери. Когато видя брадвата на Паленкито да се спуска, беше казал сбогом на вселената. Окончателно и безвъзвратно сбогом. Все още имаше чувството, че всъщност не се е върнал, че седи някъде отстрани и наблюдава гротескните движения на някакво друго същество, което носеше собственото му тяло, но все пак бе чуждо и непознато. Стаята, думите, които чуваше, действията, на които беше свидетел, всичко това му приличаше на сцена от някаква безсмислена налудничава пиеса. В момента, в който се бе примирил със собствената си смърт, ясно бе осъзнал, че на света има още неизброимо количество неща, които иска да преживее. Тази стая и задълженията му на агент от БюСаб, обаче, не бяха сред тях. Причудливата реалност се удави в егоистичните му спомени. И все пак, собственото му тренирано тяло продължаваше механично да реагира и изпълнява заложените в него програмни действия. Това беше силата на добрата подготовка.