Билдун стоеше на прага на личната лаборатория на Тулук с гръб към дългата външна стая, където асистентите на Рийва провеждаха повечето от изследванията си. Хлътналите очи на шефа на Бюрото излъчваха някакъв странен блясък, някакво особено сияние, което съвсем не прилягаше на хуманоидните черти на лицето му.
Чувстваше се слаб и тъжен. Имаше усещането, че се намира на дъното на дълбока пещера, чиито стени постоянно се приближаваха към него и го притискаха. Тук, на дъното не се усещаше полъхът на вятъра и не се виждаха звезди. Времето се затваряше над всички. Тези, които обичаше и тези, които го обичаха щяха да умрат. Цялата любов на разумния свят щеше да умре. Вселената щеше да остане бездомна, обвита в тъга.
Всяка фибра от хуманоидното му тяло оплакваше съдбата на снежинките, листата, слънцата, които щяха да осиротеят.
Чувстваше необходимостта от правилни решения и бързи действия, но се страхуваше от последствията на всичко, което би дръзнал да стори. Всяко нещо, до което се докоснеше, можеше да се разпадне и да изтече на прах между пръстите му.
Видя, че Тулук работи пред една маса до отсрещната стена. Беше отрязал ивица волска кожа от камшика и я бе опънал между две клеми. Само на милиметър по-надолу, успоредно на ивицата кожа бе поставена тънка метална пръчица, която висеше в пространството без никаква видима опора. Святкащи електрически искрици изпълваха празнината между двете. Приведен над масата, Тулук отчиташе данните от някакви скали в основата на уреда.
— Нещо важно ли прекъсвам? — попита Билдун.
Тулук превъртя някакъв ключ върху масата, изчака малко, после го превъртя още веднъж. Улови пръчицата в момента, в който невидимата сила, която я държеше я освободи. После я постави върху стойката на стената над масата.
— Глупав въпрос — каза той и се обърна.
— И така да е — отвърна Билдун. — Възникна един проблем.
— Ако ги нямаше проблемите, щяхме да сме безработни — каза Тулук.
— Май няма да получим главата на Фурунео — продължи Билдун.
— Мина толкова време, че и без това сигурно нямаше да можем да предизвикаме необходимата реакция на нервните окончания — каза Тулук. Присви лицевия си отвор във формата на S-изражение, което издаваше задълбочен размисъл при Рийвите, но което предизвикваше усмивки по лицата на другите разумни. — Какво казват астрономите за разположението на звездите, които е видял Маккай в небето над тайнствената планета?
— Смятат, че вероятно има някаква грешка при записа от имплантирания мозъчен рекордер.
— Така ли? И защо?
— Първо, няма дори и следа, нито най-нищожен намек за различие в звездните величини.
— Всички видими звезди имат еднаква светлинна интензивност?
— Очевидно.
— Много странно.
— Второ, — продължи Билдун — най-близкият модел на конфигурация на съзвездията до този, който е запечатан в съзнанието на Маккай, отдавна не съществува.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… ясно се различават Голямата Мечка, Малката Мечка, както и някои други съзвездия и зодиакални прилики, но… — присви рамене.
Тулук се бе втренчил в него неразбиращо.
— Тези имена абсолютно нищо не ми говорят — каза той.
— О, да… съвсем забравих — отвърна Билдун. — Когато ние Пан Спечите сме решили да копираме човешките форми, много внимателно и задълбочено сме проучили и цялата история на вида им. Тази конфигурация на съзвездията, за която ти говорех е същата, която е била видима от древната им родна планета.
— Разбирам.
— Още една загадка в добавка на това, което открих за материята на този камшик.
— Какво си открил?
— Нещо много странно. Части от кожата притежават структура с особено подреждане на атомните частици.
— Особено ли? Как така?
— Просто са подредени. Подредени абсолютно акуратно. Никога не съм виждал нещо подобно, с изключение на някои процеси на енергийно изтичане на флуиди. Като чели материалът е бил подложен на някакъв особен натиск или пресоване. Резултатът е донякъде подобен на този от неомазерно подреждане на светлинни кванти.
— Това не изисква ли огромно количество енергия?
— Вероятно да.
— Но какво ли може да го причини?
— Не знам. Най-интересното е, че това ново подреждане не е постоянно. Структурата показва признаци на така наречената „пластична“ или „формална“ памет. Тя бавно си възвръща обичайните, генетично познати форми.
Билдун долови ударението, което Тулук постави върху последното словосъчетание, и което издаваше неясната му тревога.