— А ти какво би предпочел да правиш? — попита Билдун.
— Нали каза, че вече имаме двайсет и осем точки в пространството. Двайсет и осем е едно от Евклидовите идеални числа. Четири пъти простото число седем. Числото е абсолютен индикатор за произволност. Но ние очевидно сме изправени пред проблем, който изключва произволността. Следователно се сблъскваме с действието на организационен модел, който не може да се открие чрез числен математически анализ. Искам да подложа пространственото разположение на тези точки на пълен анализ, който да включва както изменението им в триизмерното пространство, така и във времето. След което ще потърся сходство в…
— Ще възложиш на някой от помощниците си тестуването на останалите ръце и камшици, нали?
— Това се разбира от само себе си.
Билдун поклати глава.
— Това, което прави Абнет, е просто невъзможно!
— Щом все пак го прави, значи е възможно.
— Но, те трябва да са все някъде! — ядно отвърна Билдун.
— Намирам за твърде странна — каза Тулук — тази привичка, която си усвоил от хората да казваш очевидни неща по такъв патетичен начин.
— О, върви по дяволите! В ада ти е мястото! — Билдун се обърна, излезе от лабораторията и затръшна вратата след себе си.
Тулук се втурна след него, отвори вратата и извика към отдалечаващия се гръб:
— Ако искаш да знаеш, ние Рийвите сме на мнение, че всички отдавна се намираме в ада!
Върна се край масата като продължаваше да си мърмори. Хората и Пан Спечите са невъзможни същества. Като изключим Маккай, разбира се. Ето един пример за човек, който поне от време на време беше способен да постигне разбирателство с разумните представители на висшите аналитични видове. Е, във всеки вид съществуваха и екземпляри изключения от общоприетите норми.
Когато кажеш: „Разбирам“, ти правиш една стойностна преценка.
Без самият той да разбере как точно го направи, Маккай успя да убеди Кейлбана да отвори един люк в стената на хидробола. Това позволи на студен поток влажен въздух да освежи мястото, където бе седнал. Също така позволи и на часовите отвън да го държат под око. Вече почти бе решил, че Абнет няма да захапе стръвта. Трябваше да се търси някакво друго решение. След като вече имаше визуален контакт с щурмоваците, можеше да разредят предпазните контакти с Таприсиота на по-големи интервали. Откри, че така дразнещото „зззт“ вече не е толкова уморително.
Лъчите на утринното слънце преляха над ръба на отвора и осветиха вътрешността на хидробола. Маккай подложи длан на пътя на лъчите и почувства топлината им. Знаеше, че трябва повече да се движи, за да не бъде лесна мишена, но присъствието на външни наблюдатели правеше почти невероятен някакъв опит за атака над него. Освен това бе много изморен. Единствено стимулантите поддържаха съзнанието му будно и нащрек, а яростинът предаваше странен привкус на емоционалното му състояние. Да се движи му се струваше напразно усилие. Ако наистина искаха да го убият, щяха да го направят така или иначе. Смъртта на Фурунео доказваше това.
Маккай почувства особено бодване при мисълта за смъртта на Фурунео. Бе започнал да харесва планетарния агент и донякъде да се възхищава от него. Кончината му бе безсмислена. Бе убит по такъв вероломен начин — оставен тук сам в капана. Неговият край не бе помогнал с нищо на разследването им, само бе поставил конфликта на една нова плоскост на насилие. Бе показал колко е несигурен и колко лесно може да бъде угасен пламъкът на живота в отделната личност, а оттук и уязвимостта на цялата жива вселена.
Изпълни го силна ненавист към Абнет. Тази побесняла кучка!
Насили се да подтисне нервното потръпване на тялото си.
От мястото, където бе застанал, Маккай виждаше оголените от отлива, обрасли с морска растителност основи на скалите отвъд вулканичния шелф.
— Ами ако предположим, че всъщност грешим — подхвърли той през рамо към Кейлбана. — Ако предположим, че това което се опитваме да водим с теб, изобщо не е смислен разговор. Ами ако ние просто издаваме разни звуци и само си мислим, че откриваме в тях някакво смислово съдържание, което всъщност не съществува?
— Не разбирам, Маккай. Не мога да те хвана.
Маккай леко се извърна. Кейлбанът правеше нещо странно с въздушното пространство около себе си. Овалната сцена, която бе видял по-рано, просветна още веднъж и избледня. Златисто сияние се появи от едната страна на огромния супник, извиси се нагоре като струйка дим, изпращя като освободен електрически заряд и изчезна.