— Тя страда — преглътна Абнет. — Знам, че страда.
— Това са глупости! Нали сама я чу да го отрича. Тя дори не знае какво е това болка. Непознат термин!
— Ами ако не сме прави? Ако просто не сме я разбрали?
Той пристъпи напред, надвеси се над нея и впи поглед в очите й.
— Млис, имаш ли и най-малка представа колко ще страдаме ние, ако се провалим?
Тя потрепера.
— Какъв е планът ти? — попита, възвърнала нормалния си глас.
Всеки разумен вид, взет в частност, може да натрупа практически неограничено количество познание за живота. Взаимодействието между многото различни видове поражда заблуждението, че същото това безкрайно, неограничено количество познание може в някаква степен да бъде „разширено“ още повече.
Всичките му нервни окончания предаваха тревожни сигнали. Бяха двамата с Тулук в лабораторията на Рийва. Познатата обстановка би трябвало да му действа успокояващо, но Маккай се чувстваше така, като че ли стените бяха изчезнали и стаята беше гола и беззащитна, захвърлена сред безбрежния космически океан и отвсякъде ги дебнеше опасност. На където и да се обърнеше, гърбът му оставаше изложен на заплаха. Абнет и нейните приятелчета бяха отчаяни. Това означаваше, че са уязвими. Само ако можеше да открие в какво се състои нейната уязвимост? Къде беше слабото й място? От какво се страхуваше?
И къде се беше скрила?
— Това е много особена материя — каза Тулук като вдигна глава от масата, на която изследваше парчето сребристо въже. — Много странна.
— Какво толкова й е странното?
— Това, че не може да съществува.
— Но тя е тук, пред теб — посочи Маккай.
— Виждам това, приятелю.
Тулук протегна един от речевите си израстъци и замислено почеса дясната устна на лицевия си процеп. Едно от оранжевите му очи се появи, когато се обърна да погледне към Маккай.
— Е? — попита Маккай.
— Единствената планета, където може да е израстнала тази материя, престана да съществува преди хилядолетия — каза Тулук. — Да, имаше само едно единствено такова място — странно съчетание от химически състав и звездна енергия…
— Не, сигурно грешиш! Ето го въжето пред очите ти.
— В Окото на Стрелеца — каза Тулук. — Помниш ли историята на свръх новата там?
Маккай наклони глава на една страна, замисли се за момент, после отговори:
— Да, четох за това.
— Планетата се казваше Рап — каза Тулук. — Това тук е парче от Раплиана.
— Раплиана?
— Не си ли чувал за нея?
— Мисля, че не.
— Добре, ами… това е едно много особено растение. Освен всичките си други странни качества, тя има и относително кратка продължителност на живота. Краищата й не се разнищват дори когато се отрежат. Виждаш ли? — Тулук раздърпа на различни страни нишките в отрязания край. Те бавно слепнаха в първоначалното си положение. — Това явление бе наречено „вродено привличане“. Навремето имаше доста теории по въпроса. Сега смятам да…
— Значи кратък живот — прекъсна го Маккай. — Колко кратък?
— Не повече от петнайсет, максимум двайсет стандартни години и то при най-благоприятни условия.
— Но планетата…
— Изчезна преди хиляди години, да.
Маккай поклати глава. Погледът му шареше подозрително нагоре надолу по цялата дължина на сребристото въже.
— Явно някой е открил начин да отглежда растението и някъде другаде освен на Рап.
— Възможно е. Но как са успели да запазят това в тайна толкова дълго време?
— Не ми харесва това, което си мисля, че си мислиш — каза Маккай.
— Това е най-заплетеното изказване, което някога съм те чувал да правиш — каза Тулук. — И все пак смисълът му е пределно ясен. Ти си убеден, че аз разглеждам възможността за пътуване във времето, или…
— Невъзможно! — прекъсна го Маккай.
— В последно време се занимавах с някои много интересни математически изчисления по въпроса — каза Тулук.
— Математическите ти игрички тук няма да ни помогнат.
— Забелязвам ненормално за теб самия поведение — каза Тулук. — Ирационално. Така че ще се опитам да не обременявам мозъка ти с теориите си. Пътуването във времето, обаче, съвсем не е проста игричка.
— Пътуване във времето! Глупости!
— Обичайният начин, по който реагираме при споменавнето на това явление пречи на мисловния процес, необходим за анализирането на същността му — каза Тулук. — Така че отхвърлям тази насока на разсъжденията и предлагам друга.
— Като например?
— Нека разгледаме отношенията в един математически порядък. Какво имаме? Имаме известен брой точки и измерения в пространството. Абнет се намира на една определена планета, следователно заема една определена точка в пространството. Кейлбанът също. Имаме наличието на контакт между двете точки, свързването им в линия. При това в пространствено измерение линията не е една, а по-голям брой.