— Играеш си на догадки — каза Абнет с мрачно изражение.
Маккай се усмихна.
— Май ти е необходим един сеанс с твоите Пластични фризьори, Млис, — каза той. — Не изглеждаш много добре.
Тя настръхна.
— Нима отказват да работят за теб? — настоя Маккай.
— Те ще се върнат! — рязко излая тя.
— Така ли? И кога?
— Когато разберат, че нямат друга алтернатива!
— Хм, може би.
— Само си губим времето, Маккай.
— Да, така е. Е, какво искаше да ми кажеш?
— Трябва да се споразумеем с теб, Маккай. Ние двамата.
— Искаш да се омъжиш за мен, така ли е?
— Това ли е цената, която искаш? — Тя бе явно изненадана.
— Не съм много сигурен — каза Маккай. — Ами Чео?
— Чео започва да ме отегчава.
— Точно това ме притеснява — каза Маккай. — Питам се колко ли време ще мине, докато и аз започна да те отегчавам?
— Виждам, че не си искрен, Маккай, — каза тя. — Просто се мъчиш да печелиш време. Въпреки това смятам, че можем да се споразумеем.
— Какво те кара да мислиш така?
— Предложи ми го Фани Мае — отвърна тя.
Маккай се втренчи в пробляскващото не-присъствие на Кейлбана.
— Фани Мае ти го е предложила? — промърмори той.
Замисли се. Фани Мае определя собствената си среда на съществуване чрез тези загадъчни свръзки, които вижда. Специфичният начин, по който възприема действителността, се определя от специфичният й начин на преработва на енергията.
Пот се стичаше по челото му. Усети, че стои пред прага на някакво огромно прозрение.
— Все още ли ме обичаш, Фани Мае? — попита той.
— Каквооо? — Очите на Абнет се разшириха от учудване.
— Съществува емоционална привързаност — каза Кейлбана. — Обичта е еквивалентна на тази привързаност, която имам към теб, Маккай.
— Какво усещаш към моята еднолинейна форма на съществуване? — попита Маккай.
— Дълбока емоционална привързаност — каза Кейлбанът. — Аз-личност-Кейлбан обичам теб-личност-човек, Маккай.
Абнет се втренчи в Маккай.
— Дойдох тук да обсъдим общият ни проблем, Маккай, — излая тя. — Не съм очаквала, че ще седя тук и ще слушам шантавите ви обяснения в любов. Ти и тоя откачен Кейлбан!
— Моя личност в състояние на свръзване, не откачане — каза Кейлбанът.
— Маккай, — понижи глас Абнет — дойдох да ти предлога нещо, което ще е от взаимна изгода и за двама ни. Присъедини се към мен. Не ме интересува каква длъжност ще изпълняваш, отплатата ще бъде много по-голяма отколкото ти изобщо би могъл да си представиш и в…
— Ти дори и не подозираш какво се е случило с теб — каза Маккай. — Това много ме учудва.
— Проклет глупак! Аз мога да те направя император!
— За Бога, не разбираш ли къде те е скрила Фани Мае? — попита Маккай. — Не можеш ли да разпознаеш това сигурно място, което…
— Млис!
Гневният глас прозвуча някъде зад Абнет, но притежателят му остана скрит за Маккай.
— Чео, това ти ли си? — извика Маккай. — Знаеш ли къде се намираш, Чео? Един Пан Спечи би трябвало да подозира истината.
Една ръка се появи в полезрението му и блъсна Абнет настрани. Пан Спечито със замразено его зае мястото й в отвора на пространствената врата.
— Ти си доста по-умен отколкото очаквах, Маккай, — каза Чео.
— Как смееш, Чео! — изпищя Абнет. Чео се обърна и замахна с ръка. Чу се звук от удар на плът в плът, приглушен стон, после още един удар. Чео отново се появи в отвора.
— Ти и преди си бил на това място, нали, Чео? — попита Маккай. — Не си ли бил едно скимтящо, безмозъчно парче плът в инкубатора на определен етап от съществуването си?
— Прекалено си умен — изръмжа Чео.
— Сега ще трябва да я убиеш, нали? — попита Маккай. — Ако не го направиш, всичко ще е било напразно. Тя ще те лапне. Ще отнеме егото ти. Тя ще бъде ти.
— Не знаех, че това става и при хората — каза Чео.
— О, да, случва се — отвърна Маккай. — Та това е нейният свят, нали, Чео?
— Да, нейният свят, — съгласи се Чео — но ти грешиш за едно нещо, Маккай. Аз държа Млис в ръцете си. Следователно това е моят свят, нали? И още нещо: ти също си в ръцете ми!
Вихровият цилиндър на пространствената врата изведнъж се смали и се стрелна към Маккай.
Той плонжира встрани и изкрещя:
— Фани Мае! Ти обеща!
— Нови свръзки — отговори Кейлбанът.
Когато вратата отново се появи до него, Маккай се хвърли с главата напред към далечния край на стаята. Вратата ту се отваряше ту се щракваше с трясък, като челюстите на хищник и всеки следващ път все по-близо до него. Той се въртеше, скачаше, премяташе задъхано из окъпаната във виолетово сияние вътрешност на хидробола. Накрая се отърколи под гигантския супник. Огледа се вляво и вдясно. Потрепера. Никога не бе предполагал, че една пространствена врата може да бъде премествана с тзакава скорост.