Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше убедеността му, че, жив или мъртъв, никога вече няма да види Съединените щати. Американското разузнаване ще свие колективно рамене и ще го опише като неизбежен пропуск — нищо не е спечелено, но и изгубеното не е много.
Опита се да направи преценка на самия себе си.
Албърт Джонас Морисън: доктор по физика; доцент по неврофизика; създател на теория за мисленето, която остана неприета, дори напълно игнорирана; провален съпруг, провален баща, провален учен, а сега и провалена пешка. Изгубеното не е много.
В тъмнината на нощта, в хотелската стая в град, чието местоположение не знаеше, в държава, която повече от век беше изглеждала естествения враг на неговата страна, въпреки духа на неохотно и подозрително сътрудничество, който доминираше през последните десетилетия, Морисън се разплака от самосъжаление и от най-обикновена детска безпомощност, заради пълното унижение, че никой няма и да помисли да се бори за спасението му или дори да си направи усилието да го съжали.
Но все пак се появи и малка искрица гордост — Съветите се нуждаеха от него. Бяха преодолели значителни трудности, за да се доберат до него. Щом не успяха с убеждение, не се поколебаха да използват сила. Не са могли да бъдат сигурни, че Съединените щати безучастно ще наблюдават събитията. Бяха рискували, макар и малък, международен инцидент, за да го отвлекат.
А сега имаха доста проблеми с безопасността му. Беше сам в стаята, но прозорецът имаше решетки. Вратата не беше заключена, но когато я отвори, отпред стояха двама униформени и въоръжени мъже, които го попитаха дали не се нуждае от нещо. Не му харесваше да бъде затворник, но това донякъде беше и показател за собствената му ценност. Поне за тях.
Колко ли ще продължи всичко? Очевидно бяха убедени, че теорията му за мисленето е вярна. Въпреки това, Морисън трябваше да признае пред самия себе си, че всички доказателства, които беше натрупал, бяха случайни и косвени. Никой не беше успял да потвърди най-важните му открития. Какво ще се случи, ако Съветите открият, че и те не могат да потвърдят теорията му или, при по-детайлно разглеждане, решат, че е твърде мъглява, твърде неясна, за да се занимават с нея.
Боранова беше казала, че Шапиров цени високо предположенията на Морисън, но той беше прочут с необуздания си характер и с ежедневната смяна на мнението си.
И ако Шапиров повдигне рамене и се обърне, тогава какво ще направят Съветите? Ако американският им трофей не им вършеше работа, дали щяха да го върнат в Съединените щати, което в известен смисъл щеше да е още едно унижение или щяха да скрият собствената си глупост, като го затворят за неопределено време, а може би и по-лошо.
Всъщност решението за отвличането му и поемането на риска от инцидент са били взети от някоя определена личност, от някой съветски функционер. Ако историята се размирише, какво ли би направил този функционер, за да спаси главата си, несъмнено с цената на главата на Морисън?
Призори във вторник, когато Морисън беше вече цяло денонощие в Съветския съюз, той беше стигнал до извода, че всеки път към бъдещето, всяка алтернатива, която можеше да бъде избрана, щеше да завърши с нещастия за него. Загледа се в изгрева на слънцето, но душата му остана потънала в тъмна нощ.
13.
В осем часа се разнесе безцеремонно чукане по вратата. Морисън я открехна малко, но войникът от другата страна я отвори напълно, като че ли искаше да покаже кой контролира вратата.
Войникът заяви с малко по-силен глас, отколкото бе необходимо:
— Госпожа Боранова ще бъде тук след половин час, за да ви отведе на закуска. Бъдете готови.
Докато се обличаше бързо и се бръснеше с електрическа самобръсначка, доста стар модел по американските стандарти, Морисън се изненада от удивлението си, когато чу войникът да говори за „госпожа Боранова“. Архаичното „другар“ отдавна беше излязло от употреба.
Почувства се раздразнен, защото какъв смисъл имаше да разсъждава над подобни дреболии, когато се намираше в средата на огромно тресавище?
Боранова се появи с десет минути закъснение. Почука по-учтиво от войника.
— Как се чувствате, д-р Морисън?
— Чувствам се отвлечен — решително отвърна той.
— Освен това. Наспахте ли се добре?
— Може би. Не мога да кажа. Честно казано, госпожо, не съм в настроение да го обсъждам. Какво искате от мене?