— Забелязах, че никой не се приближава към нас — вмъкна Морисън. — Повечето от хората поглеждат към мене, но щом срещнат погледа ми, извръщат очи.
— Всички бяха предупредени — каза разсеяно Боранова. — Не искаме да ви губим времето със странични неща, а почти всички хора тук нямат никакво отношение към вас. Но за някои положението е друго. Къде ли е той? — тя стана. — Д-р Морисън, извинете ме. Трябва да го открия. Ще се върна след малко.
— Дали е безопасно да ме оставяте сам? — попита иронично Морисън.
— Войниците ще останат тук. Моля ви, не им давайте причина да реагират. Интелектът не е най-голямата им сила, а те са обучени да следват заповедите, без болезнената необходимост да мислят, така че лесно могат да ви наранят.
— Не се безпокойте. Ще внимавам.
Боранова размени няколко думи с единия от войниците, след което бързо излезе от столовата.
Морисън хвърли поглед към излизащата Боранова, след това отегчено огледа столовата. Не видя нищо интересно. Загледа се в кръстосаните си върху масата ръце, а след това заби поглед във все още значителното количество храна пред себе си.
— Привършихте ли със закуската, другарю?
Морисън рязко вдигна очи. Нима обръщението „другарю“ не беше архаизъм?
До него стоеше жена, която го наблюдаваше, с небрежно поставена на хълбока ръка. Беше доста пълничка, облечена в бяла поизцапана престилка. Косата й беше червеникаво-кафява, както и веждите й, които бяха извити презрително.
— Коя сте вие? — намръщи се Морисън.
— Как се казвам ли? Валерия Палерон. Каква е длъжността ми? Сервитьорка, която работи много, но съм гражданка на Съветския съюз и част от колектива. Аз ви донесох тази храна. Не ме ли забелязахте? Може би съм недостойна за вниманието ви?
Морисън се изкашля.
— Извинявайте, госпожо. Бях се замислил. По-добре оставете храната. Мисля, че ще дойде още някой.
— А! А царицата? Предполагам, че ще се върне?
— Царицата ли?
— Вероятно мислите, че в Съветския съюз вече няма царици. Помислете пак, другарю. Сигурна съм, че тази Боранова, внучка на селянин и потомка на селски род, се счита за истинска дама — тя издаде с устни звук, който прозвуча като едно дълго „ш-ш-шт“, изпълнено с презрение и с лек мирис на херинга.
— Не я познавам добре — сви рамене Морисън.
— Вие сте американеца, нали?
— Защо питате? — остро каза Морисън.
— Поради начина, по който говорите руски. С този акцент какъв бихте могли да бъдете? Синът на цар Николай Тиранина.
— Какво не му харесвате на моя руски?
— Звучи, като че ли сте го учили в училище. Можете да познаете американеца от километър, като го чуете да казва: „Чаша водка, моля.“ Все пак американците не са толкова зле, колкото англичаните. Тях можете да ги познаете от два километра.
— Е, добре, аз съм американеца.
— И някой ден ще си тръгнете?
— Надявам се.
Сервитьорката кимна мълчаливо, извади един парцал и започна замислено да бърше масата.
— Бих искала да посетя Щатите някой ден.
— А защо не? — кимна Морисън.
— Нуждая се от паспорт.
— Разбира се.
— А как една обикновена, лоялна сервитьорка може да получи такъв?
— Предполагам, че трябва да го поискате.
— Да го поискам? Ако отида при служителя и му кажа: „Аз, Валерия Палерон, желая да посетя Съединените щати.“ той ще ме попита: „Защо?“.
— И защо искате да отидете?
— Да видя страната. Хората. Богаташите. Любопитна съм да видя как живеят. Но тези причини не са достатъчни.
— Кажете нещо друго — предложи Морисън. — Кажете, че искате да напишете книга за Съединените щати, предназначена за съветската младеж.
— Знаете ли колко книги…
Изведнъж се стегна и започна отново да бърше масата, неочаквано погълната от работата си.
Морисън вдигна глава. Боранова стоеше до тях с разгневен вид. Процеди дрезгаво някаква едносричкова дума, която Морисън не разбра, но можеше да се закълне, че е епитет и при това не много изискан.
Сервитьорката се изчерви. Боранова направи слаб жест и жената се обърна, и си тръгна.
Морисън забеляза, че зад Боранова стои мъж — нисък, с дебел врат, с приближени очи, големи уши, с широки рамене и мускулесто тяло. Косата му беше черна, по-дълга от обичайната за руснаците и беше в пълен безпорядък, като че ли умишлено я беше рошил дълго време.
Боранова не направи опит да го представи.
— Тази жена разговаря ли с вас? — попита тя.
— Да — отвърна Морисън.
— Разбрала е, че сте американец?
— Каза, че акцента ми го прави очевидно.
— И ви каза, че иска да посети Съединените щати?