Намираха се в тесен тунел, който вагонетката изпълваше почти изцяло, освен от лявата страна. Като се взираше покрай Дежньов, на Морисън му се стори, че може да различи друга линия. Вероятно бяха поне две вагонетки, като в тунела имаше достатъчно място, за да се разминават.
Тунелът беше също така слабо осветен и постоянно правеше завои. Възможно беше да е прокопан през хълма в посоката на най-малкото съпротивление, за да се спестят пари или беше умишлено изкривен, като допълнителна мярка за сигурност. Вероятно тъмнината в тунела и във вагонетката имаше същата цел.
— Колко време е необходимо, за да… — започна Морисън.
Дежньов погледна към него, но в тъмнината изражението му беше неразличимо.
— Виждам, че не знаете как да се обърнете към мене. Нямам академична титла, затова защо просто не ме наричате Аркадий? Както всички останали. Баща ми винаги казваше: „Важен е човека, а не името.“
— Много добре — кимна Морисън. — За колко време ще стигнем, Аркадий.
— Скоро, Албърт — отвърна бодро Дежньов.
Морисън не можа да възрази на обращението, след като беше подмамен да използва първото му име.
Откритието, че не желае да възрази, малко го изненада. Въпреки непрестанните афоризми на баща си, Дежньов не изглеждаше лош човек. При тези условия за Морисън беше добре дошла възможността да избегне непрекъсната размяна на остри реплики, към които Боранова очевидно го подтикваше.
Вероятно вагонетката не се движеше по-бързо от скоростта на ленива разходка, но, въпреки това, при всяка промяна на посоката се усещаше леко накланяне. Очевидно дребнавите икономии бяха оставили линиите без насип.
След това, без никакъв преход, блесна светлина и вагонетката забави движението си.
Морисън примигна неуверено, докато излизаха отново на светло. Помещението, в което се намираха не беше толкова голямо, колкото онова, от което тръгнаха и беше практически празно. Единствено релсите завиваха в обратна посока в широка дъга към отвора в стената, през който бяха дошли. Видя друга вагонетка, която изчезна в отвора, а след нея стената се затвори. Вагончето, с което пристигнаха направи бавен завой и спря.
Морисън се огледа. Имаше много врати, а тавана беше относително нисък. Без да има очевидни доказателства, усети, че се намира в тримерна шахматна дъска, с голям брой стаи на различни нива.
Боранова го чакаше, като наблюдаваше неодобрително любопитството му.
— Готов ли сте, д-р Морисън.
— Не, д-р Боранова — отвърна Морисън. — Не съм готов, понеже не знам нито къде отивам, нито какво правя. Но съм готов да ви последвам.
— Това е достатъчно. Оттук, моля. Искам да ви представя на един човек.
Преминаха през една от вратите в друга малка стая. За разлика от предишната, тази беше добре осветена, а стените й бяха опасани с дебели кабели.
В стаята се намираше млада жена, която при появата им отмести настрани лист, приличащ на технически доклад. Бледността и уязвимия й вид я правеха доста приятна. Русата й коса беше подстригана късо, но не чак толкова, че да й придаде строг вид. Носеше скромната памучна униформа, която явно беше универсална в Пещерата. Беше привлекателно слаба и добре оформена, но без пищността на Боранова. Лицето й се загрозяваше или разкрасяваше, според вкуса, от малка бенка под левия ъгъл на устата. Скулите й бяха изпъкнали, ръцете — изящни и с тънки пръсти, а изражението й показваше, че няма навика често да се усмихва.
Морисън, обаче, се усмихна. За първи път, откакто беше отвлечен, му се стори, че може би нерадостната ситуация, в която беше въвлечен насила, има и хубава страна.
— Добър ден — каза той — За мен е удоволствие да се запозная с вас.
Опита се да придаде на руския си образовано звучене и усети онова, което сервитьорката му беше посочила като типично за американците.
Младата жена не му отговори. Обърна се към Боранова и попита с леко дрезгав глас:
— Това ли е американеца?
— Да — потвърди Боранова. — Това е д-р Албърт Джонас Морисън, професор по неврофизика.
— Доцент — поправи я Морисън.
Боранова не обърна внимание на забележката му.
— А това, д-р Морисън, е д-р София Калинина, която е нашия специалист по електромагнетизъм.
— Трудно е да се нарече стара — каза галантно Морисън.
Комплиментът не очарова младата жена.
— Може би изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност — каза тя. — На трийсет и една години съм.
Морисън се смути и Боранова побърза да се намеси:
— Е, готови сме. Моля те, провери схемите и започвай. И по-бързо.
— Радвам се, че не харесва американците — ухили се Дежньов. — Това ми спестява поне сто милиона потенциални съперници. А ако може да намрази и руснаците и да разбере най-накрая, че съм карело-фин.