А сега отиваха при Шапиров. Очевидно това беше някаква кулминация. От момента на първото му споменаване преди два дни, името на Шапиров постоянно присъстваше като сгъстяваща се мъгла. Той беше разработил миниатюризационния процес, беше открил връзката между константата на Планк и скоростта на светлината, беше оценил неврофизичните теории на Морисън и пак той беше направил забележката за използването на компютъра като ретранслаторна станция. Последното твърдение очевидно беше причина за убедеността на Конев, че Морисън и само Морисън може да им помогне.
Единствената възможност за Морисън беше да се съпротивлява срещу примамките и аргументите, които Шапиров би могъл да представи. Ако продължи да настоява, че не би могъл да им помогне, какво щяха да предприемат, след като всички примамки и доводи се провалят?
Използване на груба сила или заплаха?
Промиване на мозъка?
Обхвана го страх. Трябваше да не аргументира отказа си с нежелание. Трябваше да ги убеди, че не може да им помогне. А за това имаше убедителна причина, зад която да застане. Какво би могъл да допринесе за миниатюризацията един неврофизик и неговите съмнителни, и отхвърлени идеи?
Но как беше възможно да не го разберат сами? Не беше дори помислял за миниатюризацията до преди четиридесет и осем часа. Защо всички се държаха, като че ли беше несъмнено, че може да им помогне — на тях, единствените в света специалисти по този въпрос, които сами не можеха да решат проблемите си?
Разходката по коридорите беше доста продължителна и Морисън, увлечен в нерадостните си мисли, не забеляза, че бяха останали по-малко.
— Къде са останалите? — обърна се неочаквано към Боранова.
— Имат работа. Знаете, че не можем безкрайно да работим върху задачата си.
Морисън поклати глава. Не бяха разговорливи. Никой не изпускаше информация. Мълчаха със стиснати устни. Може би беше отдавнашен съветски навик? Или бяха го усвоили при работата си върху секретния проект, в който дори учените не дръзваха да пристъпят извън тесните граници на личните си задължения?
Дали не се бяха обърнали към него, понеже беше известен с широките си интереси? Не, със сигурност не беше направил нищо, което да остави подобно впечатление. Всъщност, той беше тесен специалист, без никакви познания извън областта на неврофизиката. Това беше типично влошаващо се заболяване на модерната наука.
Качиха се на друг асансьор и преминаха на друг етаж. Морисън почти не обърна внимание на прехода. Огледа се и забеляза признаци, които очевидно надхвърляха националните различия.
— В медицинското крило ли сме? — попита той.
— В болницата — отвърна Боранова. — Пещерата е самостоятелен научен комплекс.
— И защо сме тук? Аз… — Морисън млъкна изведнъж, поразен от ужасяваща мисъл. Дали нямаше да го инжектират с наркотик, за да го направят по сговорчив?
Боранова продължи напред, след това спря, погледна назад и се върна при него.
— А сега от какво се страхувате? — остро каза тя.
Морисън се почувства засрамен. Толкова прозрачно ли беше изражението на лицето му?
— Нищо не ме плаши? — изръмжа той. — Просто се уморих от безцелното ходене.
— Какво ви кара да мислите, че ходим безцелно? Казах ви, че ще посетим Пьотр Шапиров. В момента отиваме точно при него. Елате, съвсем наблизо е.
Завиха зад ъгъла и Боранова му посочи прозореца.
Морисън пристъпи до нея и погледна. Виждаше се стая, в която имаше неколцина човека. Стаята беше с четири легла, но само едно беше заето. Около него беше струпана непозната апаратура. Виждаха се тръби, които бяха проточени към леглото. Морисън преброи десетина човека, които можеха да бъдат лекари, сестри или медицински техници.
— Това е академик Шапиров — каза Боранова.
— Кой точно? — попита Морисън, докато очите му преминаваха от една фигура на друга, без да открият някой, който да прилича на учения, с когото се беше срещал само веднъж.
— В леглото.
— В леглото ли? В такъв случай той е болен?
— По-лошо от болест. Той е в кома. В кома е повече от месец и подозираме, че състоянието е необратимо.
— Страшно съжалявам. Предполагам, че затова преди обеда споменавахте името му в минало време.
— Да. Шапиров, когото познавахме е вече в миналото, освен…
— Освен ако не се възстанови? Но вие току-що казахте, че комата вероятно е необратима.
— Точно така. Но мозъкът му не е мъртъв. Мозъкът му със сигурност е повреден, иначе нямаше да бъде в кома, но не е мъртъв и Конев, който следи подробно работата ви, мисли, че някои от мисловните му мрежи са непокътнати.