Выбрать главу

— Как? В моята теория няма нищо, което да го направи възможно. Дори да приемем, че мисловните мрежи съществуват и че мозъчните вълни могат да бъдат детайлно анализирани, дори да приемем, че понякога приемам мисловни образи, което вероятно е само въображение, няма начин, по който мозъчните вълни да бъдат изучени до такава степен, че да се разтълкуват в смисъла на действителни мисли.

— Дори ако можете да анализирате в подробности мозъчните вълни на отделна нервна клетка, като част от мисловната мрежа?

— Не съществува метод, при който достатъчно детайлно да мога да изследвам отделна нервна клетка.

— Забравяте! Можете да бъдете миниатюризиран и да бъдете поставен вътре в нервната клетка.

И Морисън се втренчи в нея с болезнен страх. При първата им среща беше споменала нещо подобно, но той не му беше обърнал внимание — ужасяващо, но безсмислено, тъй като тогава беше сигурен, че миниатюризацията е невъзможна. Но миниатюризацията не беше невъзможна и страхът се стовари върху него, концентриран и парализиращ.

22.

По-късно Морисън не успя да си припомни последвалите събития. Не всичко му се губеше, както става при припадък.

Следващият му ясен спомен беше, че лежи на кушетка в малкия офис на Боранова, която го гледаше, а зад нея стояха останалите трима — Дежньов, Калинина и Конев. Техните лица успя да различи малко по-късно.

Опита се да седне, но Конев пристъпи напред и постави ръка върху рамото му.

— Моля ви, Албърт, починете си. Съберете силите си.

Морисън смутено ги огледа. Беше се изплашил от нещо, но не можеше да си спомни ясно от какво.

— Какво се случи? Как… как попаднах тук?

Огледа малката стая. Не, не беше тук. Наблюдаваше през някакъв прозорец един човек в болнично легло.

— Припаднах ли? — попита той озадачено.

— Не напълно — отвърна Боранова, — но известно време не бяхте на себе си. Очевидно преживяхте шок.

Сега Морисън успя да си спомни. Отново се опита да седне, този път по-настойчиво. Отблъсна ръката на Конев настрана. Седна на канапето, подпрян с двете си ръце отстрани.

— Сега си спомням. Искате да ме миниатюризирате. Какво се случи с мене, след като го казахте?

— Просто се олюляхте и паднахте. Поставиха ви на носилка и ви донесоха тук. Не сметнахме, че се нуждаете от медикаменти, а само от почивка.

— Медикаменти? — Морисън недоверчиво огледа ръцете си, като че ли очакваше да види следа от убождане с игла през ръкавите на памучната си блуза.

— Никакви. Уверявам ви.

— Казах ли нещо, преди да колабирам?

— Нито дума.

— В такъв случай, ще ви отговоря сега. Не възнамерявам да се подлагам на миниатюризация. Ясно ли е?

— Ясно е, че го казвате.

Дежньов седна на канапето до Морисън. В едната си ръка държеше пълна бутилка, а в другата — празна чаша.

— Имате нужда от това — каза той и напълни чашата до половината.

— Какво е това? — каза Морисън, като вдигна ръка, за да отблъсне чашата.

— Водка — отвърна Дежньов. — Не е лекарство. Полезна е.

— Не пия.

— Всяко нещо идва с времето си, Албърт. Сега е време за една стопляща глътка водка, дори за онези, които не пият.

— Не пия не защото не го одобрявам. Не пия, защото не мога. Не понасям алкохол. Ако изпия две глътки, след пет минути ще съм пиян. Напълно пиян.

Дежньов повдигна вежди.

— Така ли? Каква друга цел има пиенето? Хайде, пийнете и ако сте достатъчно щастлив да се напиете от няколко глътки, бъдете благодарен. Достатъчно е съвсем малко, за да ви стопли, да стимулира периферното ви кръвообращение, да проясни главата ви, да концентрира мислите ви. Дори ще ви даде смелост.

Гласът на Калинина прозвуча като шепот, но думите се разбираха ясно:

— Не очаквайте чудеса от малко алкохол.

— Никога не съм се представял за смелчага — заяви Морисън. — Никога не съм се представял за човек, който може да ви помогне. От самото начало поддържам, че не бих могъл да направя нищо за вас. Че съм тук по принуда, както всички знаете. Какво ви дължа? Какво дължа на когото и да е от вас?

— Албърт — намеси се Боранова, — вие треперите. Пийнете глътка водка. От една глътка няма да се напиете. Няма да ви насилваме повече.

След миг колебание Морисън взе чашата от ръката на Дежньов и без да се замисля отпи от питието. Усети в гърлото си изгарящо усещане, което премина. Вкусът беше сладникав. Отпи по-голяма глътка и върна чашата. Дежньов я взе и я постави заедно с бутилката на малка маса до канапето.

Морисън опита да каже нещо, но се закашля. Изчака малко и каза жизнерадостно:

— Всъщност, не беше лошо. Аркадий, ако не възразявате…

Дежньов посегна към чашата, но Боранова го спря с повелителен жест.