Беше приятно закръглен, без да е съвсем дебел и изпълваше креслото от едната до другата облегалка. Носеше сако от тънък плат, а под него риза, която беше толкова бяла, че изглеждаше блестяща. Все още не беше онова, което хората наричат плешив, но беше на път, а остатъка от кафявата му коса беше къдрав. Не носеше очила, но очите му бяха малки и имаха късоглед вид, което може би беше подвеждащо или просто означаваше, че носи контактни лещи.
— Върнахте се тичешком, нали? — попита мъжът. — Наблюдавах ви — той посочи към прозореца — как седите на пейката, след това станахте и забързахте към хотела. Не ми се искаше да седя тук и да ви чакам цял ден.
— Били сте тук, за да ме наблюдавате от прозореца?
— Не, съвсем не. Това беше просто съвпадение. Току-що се разхождахте с дамата. Нищо необичайно, но беше непредвидимо. Все пак, няма нищо. Дори и да не гледах през прозореца, има и други наблюдатели.
Морисън вече беше успял да успокои дишането си и ума си до такава степен, че зададе въпроса, който трябваше да е пръв в разговора.
— Все пак, кой сте вие?
В отговор, мъжът се усмихна и извади малък портфейл от вътрешния джоб на сакото си, и го отвори.
— Подпис, холограма, отпечатъци от пръстите, запис на гласа.
Морисън премести поглед от холограмата към усмихнатото лице. На холограмата също се усмихваше.
— Добре, вие сте от сигурността. Това все още не ви дава право да се вмъквате в стаята ми. Не се крия. Можехте да ме извикате от фоайето или да почукате на вратата.
— Разбира се, вие сте прав. Но помислих, че е най-добре да се срещнем колкото е възможно по-дискретно. Освен това, разчитах на старото познанство.
— Какво старо познанство?
— Преди две години. Не помните ли? На една международна конференция в Маями. Представяхте един доклад и последваха тежки…
— Спомням си този случай. Спомням си и статията. Но вас просто не мога да си спомня.
— Може би това не е изненадващо. Срещнах ви след това. Зададох ви няколко въпроса, а след това изпихме по няколко питиета.
— Не си спомням за тази среща. Френсис Родано?
— Да, това е името ми. Дори го произнесохте правилно. Ударението е върху втората сричка. Отворено а. Очевидно имате силна памет.
— Не, не си спомням за вас. Видях името върху служебната ви карта. Бих искал да напуснете.
— Искам да поговоря с вас като длъжностно лице.
— Явно всички искат да говорят с мен. За какво?
— За вашата работа.
— Вие неврофизик ли сте?
— Би трябвало да знаете, че не съм. Главната ми специалност са славянските езици. А втората — икономика.
— Тогава за какво можем да говорим? Знам добре руски, но вие вероятно сте по-добър. А за икономиката не знам нищо.
— Можем да поговорим за вашата работа. Както преди две години. Вижте, защо не седнете? Това е вашата стая и няма да ви отнема много време. Ако желаете да седнете на това кресло, ще ви го отстъпя с удоволствие.
Морисън седна на ръба на леглото.
— Нека да приключваме. Какво искате да знаете за моята работа?
— Същото, което исках да узная и преди две години. Според вас има ли в мозъка специфична структура, на която се дължат творческите мисли?
— Не е точно структура. Не е нещо, което бихте могли да отделите по обичайните начини. Представлява невронна мрежа. Да, мисля, че има такова нещо. Очевидно. Проблемът е там, че никой друг не мисли така, защото не могат да я локализират и нямат никакви доказателства за съществуването й.
— А вие локализирахте ли я?
— Не. Стигнах до изводите си от резултати си и от анализите на мозъчните вълни, но изглежда, че не съм много убедителен. Анализите ми са… не много ортодоксални.
Замълча и добави горчиво:
— Общоприетото в тази област ги е отвело в задънена улица, но не искат да се вслушат в неортодоксални предложения.
— Казаха ми, че във вашите електроенцефалографски анализи използвате математични методи, които не само са неортодоксални, но и напълно погрешни. Да се отделиш от общоприетото е едно, а да грешиш — съвсем друго.
— Единствената причина, поради която твърдят, че греша е, че не мога да докажа, че съм прав. Единствената причина, поради която не мога да докажа, че съм прав е, че не мога да изследвам в достатъчно големи детайли изолиран мозъчен неврон.
— Опитвал ли сте да ги изследвате? Ако работите с жив човешки мозък, не се ли излагате на опасност да попаднете под ударите на закона?
— Разбира се. Да не съм луд. Работя с животни. Длъжен съм.
— Казахте ми същото и преди две години. В такъв случай трябва да приема, че не сте направил някакви смайващи открития през последните две години.
— Никакви. Но все още съм убеден напълно.