— Така е, но ние ще опитаме. Освен това, „Протей“ е с атомен двигател и ще можем да следим радиоактивността му, също през зоната. Господа, ще разполагате с шейсет минути.
— Имате предвид, че трябва да изпълним задачата и да сме навън за шейсет минути? — попита Грант.
— Точно шейсет. Размерът ви ще е така избран, че това време трябва да ви бъде достатъчно. Ако останете по-дълго, ще започнете автоматично да се увеличавате. Не можем да ви задържим повече. Ако разполагахме със знанията на Бенеш, можехме да ви задържим неограничено време, но ако имахме тези знания…
— Това пътуване нямаше да е необходимо — иронично го допълни Грант.
— Точно така. А ако започнете да се увеличавате в тялото на Бенеш, ще станете достатъчно големи за да привлечете вниманието на защитните сили на тялото, а скоро след това ще убиете Бенеш. Погрижете се това да не се случи.
— Други забележки? — Картър се огледа. — В такъв случай, започвайте приготовленията. Бихме искали да осъществим навлизането в Бенеш колкото се може по-скоро.
Глава 5
ПОДВОДНИЦАТА
НИВОТО на активността в болничната зала беше достигнало визуалния еквивалент на писък. Всички се движеха с бързи стъпки. Само тялото върху операционната маса беше неподвижно. Беше завито с плътно термично одеяло, опасано от многобройни серпантини, през които течеше охладителната течност. А под него се намираше голото тяло, охладено до такава степен, че животът в него приличаше на муден шепот.
Главата на Бенеш сега беше избръсната и маркирана като морска карта с номерирани линии по дължина и ширина. Върху заспалото му лице се четеше тъга, дълбоко замразена в него.
На стената зад него се намираше репродукция на кръвоносната му система, увеличена до такава степен, че гърдите, шията и главата бяха достатъчни за да изпълнят стената от пода до тавана. Приличаше на гора, в която големите кръвоносни съдове бяха с дебелината на човешка ръка, а навсякъде между тях като мъх се промушваха капилярите.
Картър и Рейд наблюдаваха от контролната кула, надвиснала над операционната. Можеха да видят контролните табла, изпълнени с монитори, а пред всяко от тях — техниците, облечени в униформата на ОМОС — една симфония в бяло.
Картър отиде към прозореца, докато Рейд тихо обявяваше по микрофона:
— Вкарайте „Протей“ в миниатюризационната зала.
Беше практика такива заповеди да се издават с тих глас. Тишина цареше и на целия етаж, доколкото отсъствието на шум можеше да се смята за истински критерий. Отчаяно се извършваха последни настройки по термичното одеяло. Всеки от техниците наблюдаваше монитора си, като че ли това беше невестата му, с която най-сетне беше останал насаме. Медицинските сестри кръжаха около Бенеш като огромни пеперуди с колосани криле.
Всички жени и мъже на етажа знаеха, че щом „Протей“ се подготвя за миниатюризация, предстартовото броене е започнало.
Рейд натисна бутон.
— „Сърце“!
Сърдечният сектор се появи с най-големи подробности на екрана, точно пред Рейд. В този сектор преобладаваха електрокардиограмите, а биенето на сърцето звучеше като глухи двойни удари с печално темпо.
— Как е, Хенри?
— Идеално. Поддържа равномерно трийсет и два в минута. Няма отклонения, акустични или електронни. И останалото би трябвало да е така.
— Добре — Рейд му махна с ръка. Какво би могло да бъде зле за човек, занимаващ се със сърцето, щом то е добре?
Обърна се към сектор „Бял дроб“. Картината на екрана се изпълни с параметри на дишането.
— Всичко наред ли е, Джек?
— Да, д-р Рейд. Свалихме честотата на дишането до шест в минута. Не можем повече.
— Не те карам. Поддържай я.
Следващият беше „Хипотермия“. Този сектор беше по-голям от останалите. Занимаваше се с цялото тяло и тук основната тема беше термометъра. Температура на крайниците; в различни точки на тялото; от прецизни датчици разположени на определена дълбочина под кожата. Постоянно се записваше температурата, като всяка от извиващите се линии носеше отделен надпис — „кръвна“, „дихателна“, „сърдечна“, „бъбречна“, „вътрешности“ и т.н.
— Има ли някакви проблеми, Сойер? — попита Рейд.
— Не, сър. Общата температура е двайсет и осем градуса по Целзий или осемдесет и два по Фаренхайт.
— Благодаря ти, но нямаше нужда да ги преобразуваш.
— Слушам, сър.
Рейд почти усещаше хапещия студ на хипотермията. Шестнайсет градуса по Фаренхайт под нормалното. Шестнайсет решителни градуса, забавящи метаболизма до една трета от нормалното, намаляващи нуждата от кислород до една трета, забавящи пулса, скоростта на кръвния поток, степента на жизненост, напрегнатостта на блокирания от тромба мозък. И правещи по-поносимо обкръжението на кораба, който скоро щеше да навлезе в джунглата на човешката вътрешност.