— Нямаме друг избор, освен да поемем този риск — след което добави мисълта, която го тормозеше — Ако стигне до тук.
— А няма ли?
Картър скочи на крака, като че ли за да се впусне в бърза разходка напред-назад. Насочи се към Рейд, след това рязко седна.
— Защо всъщност да се вълнувам? Погледът ти има такова омиротворяващо излъчване. Не се нуждая от никакви успокоителни хапчета. Но да предположим, че той пристигне след седемдесет и две — не, шейсет и шест минути. Да предположим, че кацне на летището. Все още ще предстои да бъде докаран тук, да бъде държан тук, в безопасност … Рибата е още в морето …
— А тиганът е вече на огъня — почти изтананика Рейд. — Виж, генерале, трябва ли да говорим за последствията? Имам предвид, какво ще се случи, след като той дойде тук?
— Е, Дон, нека да изчакаме, докато дойде тук.
— Е, Ал — изимитира го полковникът. — Не трябва да чакаме, докато дойде тук. Тогава ще бъде твърде късно. Тогава ще бъдеш твърде зает и всички мравчици в щаба ще започнат бясно да се суетят, така че нищо от това, което мисля, че е необходимо, няма да бъде направено.
— Обещавам… — жестът на генерала беше смътно отрицание.
Рейд го игнорира.
— Не. Ще бъдеш неспособен да изпълниш каквото и да е обещание за бъдещето. Обади се на шефа веднага, чуваш ли? Веднага! Можеш да се добереш до него. Точно сега ти си единствения, който може да се свърже с него. Накарай го да разбере, че ОМОС не е само прислужница на отбраната. Или пък, ако ти не можеш, свържи се с комисаря Фърналд. Той е на наша страна. Кажи му, че аз искам няколко трошички за био-науките. Посочи му, че има причини за това. Ал, трябва да викаме достатъчно силно за да ни чуят. Щом веднъж Бенеш е тук, върху него ще наскачат всичките истински генерали, проклети да са, и ние ще изгубим завинаги влиянието си.
— Не мога, Дон. А и не искам. Ако искаш да бъда прям, няма да направя нищичко, докато Бенеш не пристигне. И не ми е приятно да се опитваш да ме заангажираш в този момент.
Устните на Рейд побеляха.
— Какво трябва да направя, генерале?
— Чакай, както чакам аз. Брой минутите.
Рейд понечи да си тръгне. Гневът му оставаше добре овладян.
— На твое място бих преразгледал отношението си към успокоителните, генерале.
Картър го изгледа как излиза без да каже нищо. Погледна часовника си.
— Шейсет и една минути! — промърмори той и се пресегна за друг кламер.
Рейд влезе почти с облекчение в офиса на д-р Майкълс, цивилният ръководител на медицинската секция. Изражението на широкото лице на д-р Майкълс никога не ставаше по-весело от тиха бодрост, придружена най-много от сух смях, но, от друга страна, никога не падаше по-долу от тържественост, чието отсъствието би му придало твърде сериозен вид.
В ръцете си държеше неизменната карта или, по-точно, една от тях. За полковник Рейд всички тези карти бяха еднакви — всяка представляваше безнадежден лабиринт, а събрани заедно те бяха безнадежност умножена по няколко.
Понякога Майкълс се опитваше да разясни картата на него или на някой друг — той беше трогателно настойчив да ги обяснява.
Движението на кръвта се маркираше посредством слабо радиоактивен изотоп и организмът, бил той човек или мишка, получаваше, така да се каже, собствена фотография, направена на лазерен принцип, която създаваше тримерно изображение. „Е, няма значение, — би казал Майкълс в този момент. — Получавате картина на цялата кръвоносна система в три измерения, която можете да запишете в голям брой двумерни сечения и проекции, в зависимост от необходимостта. Можете да достигнете до най-малките капиляри, ако картината бъде подходящо увеличена.“
„ И това ме прави просто географ — би добавил Майкълс. — Географ на човешкото тяло, който чертае неговите реки и заливи, извивки и потоци, много по-сложни от всичко на Земята, уверявам ви.“
Рейд надникна над рамото на Майкълс и попита:
— Чие е това, Макс?
— Всъщност ничие — Майкълс я остави настрани. — Просто чакам, това е. Когато някой друг чака, чете книга. А аз чета кръвоносната система.
— Също си в очакване, а? И той също — Рейд кимна по посока на офиса на Картър. — Чакаш същото нещо?
— Очаквам Бенеш да дойде тук. Разбира се. И все пак, знаеш ли, не вярвам напълно.
— Не вярваш напълно в какво?
— Не съм сигурен, че този човек притежава онова, което твърди. Всъщност аз съм физиолог, а не физик — Майкълс повдигна самообвинително рамене, — но предпочитам да вярвам на експертите. Те твърдят, че е невъзможно. Чувал съм ги да казват, че принципа на неопределеността го прави невъзможно за по-дълго от определено време. А със принципа на неопределеността не може да се спори, нали?