— Какви според вас са шансовете ни да загинем?
— Малки, надявам се. Във всеки случай, аз имам утехата на религията. Изповядах се и за мене смъртта е само една врата.
Грант не намери разумен отговор и замълча. За него смъртта беше бяла стена само с една страна. Трябваше да признае пред себе си, че колкото и логично, това обяснение му носеше малка утеха в този момент, когато го гризеше червея на безпокойството, както правилно забеляза Дювал.
Усещаше, че челото му е мокро, може би толкова, колкото и на Майкълс, и че Кора го гледа, при което чувството му на срам незабавно премина в презрение към самия себе си.
— А вие изповядахте ли греховете си, мис Питърсън? — импулсивно попита той.
— Какви грехове имате предвид, мистър Грант? — хладно каза тя.
И за това нямаше отговор, така че се отпусна в креслото си и погледна към миниатюризатора, който сега се намираше точно над тях.
— Какво усещате, когато ви миниатюризират, д-р Майкълс?
— Нищо, предполагам. Това е форма на движение, нещо като свиване и ако се прави с постоянно темпо, усещането не е по-различно от движение по ескалатор с постоянна скорост.
— Предполагам, че това е теорията — Грант задържа погледа си върху миниатюризатора. — Какво е истинското усещане?
— Не знам. Никога не съм го изпитвал. Обаче животните, в процеса на миниатюризация, никога не изглеждат ни най-малко обезпокоени. Продължават обичайните си действия без прекъсване, което съм наблюдавал лично.
— Животните ли? — Грант се обърна към Майкълс с възмущение. — Животни? Досега миниатюризиран ли е човек?
— Страхувам се — отвърна Майкълс, — че ние имаме честта да бъдем първите.
— Колко вълнуващо. Нека да ви попитам нещо друго. Колко пъти е миниатюризирано най-много каквото и да е живо същество — каквото и да е?
— Петдесет пъти — отвърна кратко Майкълс.
— Какво?
— Петдесет. Тоест, редукцията е такава, че линейните размери са една петдесета от нормалното.
— Като например да ме намалят до височина един и половина инча.
— Да.
— Само че ние отиваме далеч по-нататък.
— Да. Мисля, че е около един милион. Оуънс може да ви съобщи точната цифра.
— Точната цифра няма значение. Проблемът е там, че такава миниатюризация досега не е била изпробвана изобщо.
— Точно така.
— Мислите ли, че можем да понесем всички почести, с които ни обсипват по пътя на първите изследователи?
— Мистър Грант — каза Майкълс, който беше намерил малко хумор за да оцвети думите си, — страхувам се, че трябва. В момента ни миниатюризират и, очевидно, вие не го усещате.
— Хиляди топове! — промърмори Грант и отново се загледа втренчено нагоре.
Дъното на миниатюризатора грееше с безцветна светлина, която блестеше без да заслепява. Вероятно не се възприемаше от очите, а направо от нервите, така че когато Грант затвори очите си, всички истински обекти изчезнаха, но светлината все още се виждаше, подобна на безплътно излъчване.
Изглежда, че Майкълс беше видял безполезния опит на Грант да затвори очите си, защото каза:
— Не е светлина. Всъщност не е никакъв вид електромагнитно излъчване. Представлява форма на енергия, която не е част от нормалната вселена. Въздейства на нервните окончания и мозъкът ни я възприема като светлина, защото не знае по какъв друг начин да я интерпретира.
— Не е ли опасна?
— Доколкото знаем, не, но трябва да призная, че досега нито един обект не е бил излаган на такова интензивно облъчване.
— Отново сме първи — въздъхна Грант.
— Възхитително! — извика Дювал. — Като светлината на сътворението!
Шестоъгълните плочки под кораба блестяха в отговор на облъчването и самият „Протей“ пламтеше отвън и отвътре. Креслото, в което седеше Грант, като че ли беше направено от огън, но оставаше твърдо и хладно. Дори въздуха край тях започна да свети и те вдишваха студена светлина.
Ръцете на спътниците му, а и неговите собствени, излъчваха студено сияние.
Блестящата ръка на Дювал направи, с искрящо движение, кръстен знак и светещите му устни се раздвижиха.
— Д-р Дювал, да не би внезапно да сте се изплашили? — попита Грант.
— Човек се моли не само поради страх — меко каза Дювал, — но и в знак на благодарност за привилегията да види великите чудеса на Господа.
Грант си призна, че и от тази размяна на реплики, губещия е отново той. Не се справяше добре.
— Погледнете към стените! — извика Оуънс.
Те се отдалечаваха във всички посоки с видимо постоянна скорост, а таванът се издигаше. Ъглите на голямата зала бяха потънали в плътна, сгъстяваща се мъгла. Миниатюризатора беше се превърнал в нещо огромно, чиито очертания не се виждаха напълно. Всички килийки от пчелната му пита излъчваха част от неземната светлина, като блеснали в черното небе звезди.