Върху основата на устройството беше изписано ОМОС, а под него — „ПРЕЦИЗЕН МАНИПУЛАТОР“.
Заедно с манипулатора бяха влезли и трима техници, а след тях — униформена медицинска сестра, която чакаше с видимо нетърпение. Кестенявата й коса под касинката изглеждаше неподредена, което говореше, че са я вълнували други мисли.
Двама от техниците настроиха лоста на „уолдо“-то точно над смаления „Протей“. Три тънки като косъм лъча се спуснаха от основата на лоста до повърхността на Нулевия модул. Разстоянието на всеки лъч от центъра на модула бе превърнато в интензитет на светлината от кръгъл сензор, разделен на три сегмента.
Светлинните интензитети, очевидно неравни, бяха настроени от третия техник. За няколко секунди трите интензитета умело бяха изравнени — достатъчно, за да изчезне разликата между тях. След това техникът фиксира позицията на „уолдо“-то. Центриращите лъчи изгаснаха, а вместо тях се включи по-широк сноп насочваща светлина, която освети „Протей“ посредством непряко отражение.
Последва натискане на друг бутон и лостът започна да се спуска към „Протей“. Със затаен дъх, бавно и нежно, техникът го спусна надолу. Вероятно беше манипулирал повече миниатюризирани обекти от всеки друг в страната, може би дори и в света. Никой, разбира се, не знаеше в подробности какво става от Другата страна, но този случай беше безпрецедентен.
Щеше да вдигне нещо с нормална маса, превишаваща многократно всичко, с което беше работил досега, а освен това съдържаше пет живи човешки същества. Дори и най-малкото, едва забележимо трепване можеше да се окаже достатъчно да ги убие.
Щипците се разтвориха и бавно пропълзяха под „Протей“. Техникът спря и се опита с очи да се увери, че това, което му казваха инструментите, е вярно. Щипците бяха центрирани правилно. Бавно, милиметър по милиметър, те се приближиха, докато се сключиха под кораба и образуваха преплетена, прецизно настроена люлка.
След това Нулевия модул се спусна и остави „Протей“ в люлката.
Нулевия модул не спря движението си на нивото на пода, а продължи да потъва. Под окачения кораб се образува широк отвор.
От празнината, оставена от Нулевия модул започнаха да се издигат отвесни стъклени стени. Когато прозрачната цилиндрична стъклена стена достигна височина фут и половина, се показа съд, пълен с бистра течност. Щом Нулевия модул достигна нивото на пода, върху него се намираше цилиндър с диаметър един фут и висок четири фута, пълен две трети с течност. Цилиндърът беше разположен върху кръгла коркова подложка с надпис „ФИЗИОЛОГИЧЕН РАЗТВОР“.
Лостът на „уолдо“-то, който не беше помръднал по-време на тази операция, започна да се спуска над разтвора. Корабът се намираше над горната част на цилиндъра, на около един фут над нивото на разтвора.
Лостът продължаваше да се спуска, все по-бавно и по-бавно. Спря в момента, когато „Протей“ се намираше почти на нивото на разтвора, след което започна да се движи със скорост, редуцирана десет хиляди пъти. Ръката на техника въртеше бързо задвижващото колело, докато корабът се спускаше със скорост, невидима за човешкото око.
Контакт! Корабът продължи да се снижава, докато беше полупотопен. Техникът спря за момент, след което бавно, както винаги, освободи щипците и, след като се увери, че всяка от челюстите е освободила кораба, ги издигна над разтвора.
— Хей-хо! — тихо подвикна той, издърпа лоста и освободи „уолдо“-то.
— Да се махаме оттук — обърна се той към другите двама техници, а след това, спомнил си внезапно, извика с променен, официален тон:
— Сър, корабът е в ампулата!
— Добре! Свържете се с екипажа!
Прехвърлянето от Модула в ампулата беше достатъчно изящно от гледна точка на нормалния свят, но изглеждаше съвсем различно от вътрешността на „Протей“.
Грант предаде по радиото „ВСИЧКО Е НАРЕД“ и, след като преодоля гаденето при неочакваното движение на Нулевия модул нагоре, попита:
— А сега какво? Отново ли ще ни миниатюризират? Някой знае ли?
— Трябва да се потопим пред следващия етап на миниатюризацията — поясни Оуънс.
— Къде да се потопим? — запита Грант, но не получи отговор. Погледна отново мъглявата вселена на миниатюризационната зала и съзря великаните.
Това бяха хора, които се придвижваха към тях — хора-кули в мътната външна светлина, изкривени напред и настрани, като че ли гледани в гигантско криво огледало. Токата на колана изглеждаше като лист метал. Обувката, далече долу, можеше да бъде вагон. Далече над тях на главата се извисяваше чудовищния нос, заобиколен от двата тунела на ноздрите. Те се придвижваха нелепо бавно.