Сега „Протей“ беше смаляваща се точка, по-малка, още по-малка, едва видима. Отново целият миниатюризатор засвети силно. Нямаше смисъл да се опитват да го фокусират върху нещо, което беше твърде малко за да се види.
Добре, добре, помисли си Картър. А сега да завършим цялата работа.
Сега целият цилиндър се смаляваше все по-бързо, докато се превърна в ампула, висока два инча и половин инч дебела, а някъде в миниатюризираната течност се намираше свръхминиатюризираният „Протей“, не по-голям от размерите на голяма бактерия. Миниатюризаторът потъмня отново.
— Свържете се с тях — нареди рязко Картър. — Накарайте ги да се обадят.
Сдържа дъха си докато отново се получи съобщението „ВСИЧКО Е НАРЕД“. Четирима мъже и една жена, които до преди няколко минути стояха пред него в цял ръст, сега бяха мънички късчета материя в микроскопичния кораб — все още живи.
Протегна ръце с длани надолу.
— Махайте веднага миниатюризатора.
Последната неясна светлина на миниатюризатора загасна, докато бързо го изтегляха настрани.
Циферблатът на стената над главата на Картър застана на цифрата 60.
— Поемай командването, Рейд — кимна му Картър. — Имаме шейсет минути.
СЛЕД ПОТАПЯНЕТО светлината на миниатюризатора блесна отново и течността около тях се превърна в мъждукащо непрозрачно мляко, което скри всичко от екипажа на „Протей“. Нямаше как да се разбере докъде се простира непрозрачността и дали отново се смаляват.
Грант и останалите мълчаливо чакаха. Светлините на миниатюризатора загаснаха и Оуънс подвикна:
— Добре ли се чувстват всички?
— Добре съм — каза Дювал.
Кора кимна утвърдително. Грант махна с ръка. Майкълс повдигна рамене.
— Чувствам се добре.
— Добре! Мисля, че вече сме напълно миниатюризирани — заяви Оуънс.
Натисна един бутон, останал недокоснат до този момент. Изчака неспокойно един дълъг миг, докато циферблата заработи. Накрая върху него ясно се изписа числото 60. Подобен циферблат, показващ същото, се намираше и в долната част на кораба, така че да го виждат останалите четирима.
Радиото затрака дрезгаво и Грант отговори за пореден път: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.
— Отвън съобщават, че сме напълно миниатюризирани. Предположението ви се оказа вярно, капитан Оуънс — каза Грант.
— Това е положението — въздъхна Оуънс.
Миниатюризацията е завършена, помисли си Грант, но не и мисията. Това е само началото. Шейсет минути. Шейсет. След това попита на глас:
— Капитан Оуънс, защо корабът вибрира? Има ли нещо нередно?
— И аз го усещам — обади се Майкълс. — Вибрацията не е ритмична.
Оуънс слезе от кабината, бършейки челото си с голяма носна кърпа.
— Нищо не можем да направим. Това е Брауновото движение.
— О, Боже! — вдигна Майкълс ръце в знак на безпомощност и смирено разбиране.
— Чие движение? — попита Грант.
— Брауново. Робърт Браун е шотландски ботаник от осемнайсети век, който пръв го е наблюдавал. Виждате ли, бомбардирани сме от всички страни от водни молекули. Ако бяха с нормални размери, молекулите щяха да са толкова малки в сравнение с нас, че нямаше да усещаме техните удари. Фактът, че ние сме извънредно силно миниатюризирани води към същите резултати, каквито бихме получили ако бяхме останали непроменени, а всичко около нас беше увеличено многократно.
— Като водата наоколо.
— Точно така. Засега не сме много зле. Водата около нас беше частично миниатюризирана. Когато навлезем в кръвния поток, всяка водна молекула ще тежи приблизително един милиграм по сегашната ни скала. Все още ще са твърде малки за да ни навредят с единични удари, но ще ни удрят с хиляди едновременно от всички посоки, а тези удари няма да бъдат разпределени равномерно. Във всеки момент е възможно отдясно да ни ударят няколкостотин повече, отколкото отляво. Обединената сила на тези няколкостотин молекули ще ни бутне наляво. Във следващия момент можем да бъдем тласнати малко надолу и така нататък. Вибрацията, която усещаме сега, е резултат от подобни случайни молекулярни удари. По-късно ще стане по-лошо.
— Добре — изпъшка Грант. — Морска болест, ето ме, идвам.
— Това ще продължи най-много един час — гневно каза Кора. — Бих искала да се държите като възрастен.
— Оуънс, корабът ще издържи ли ударите? — разтревожено попита Майкълс.
— Мисля, че да — отвърна Оуънс. — Опитах се да направя някои предварителни изчисления. От това, което усещам в момента, мисля, че предположенията ми са били приблизително верни. Ще ги издържи.